— Повярвай ми, всички си спомнят за него.
— Бях забравил за двата патрона, които нося в джоба си. Открих ги в развалините на къщата, където беше ателието на Мелман.
— И?
— В тях няма барут. Пълни са с някакъв розов прах, който дори не гори на сянката Земя… Изрових единия от патроните.
— Прилича ми на 30-ти калибър — каза Рандъм.
— И аз така предполагам.
Той стана, отиде до стената и дръпна някакъв плетен шнур, който висеше до една от отрупаните с книги стени.
Когато понечи да седне отново в креслото си, на вратата се почука и той извика:
— Влез.
В стаята влезе млад, русокос слуга, облечен с ливрея.
— Добър рефлекс — каза Рандъм.
Мъжът погледна учудено.
— Ваше величество, не разбирам…
— Какво толкова има за разбиране? Аз позвъних и ти влезе.
— Сир, аз не съм на служба във Вашите покои. Изпратен съм да Ви съобщя, че вечерята е готова и всички очакват Вашето благоволение.
— А-а. Кажи им, че ще дойда след малко. Веднага щом поговоря със слугата, когото извиках.
— Много добре, сир.
Мъжът се поклони бързо и се измъкна с гръб към вратата.
— Тъкмо си бях помислил, че е твърде хубаво, за да е истина — промърмори Рандъм.
Малко след това се появи друг слуга — по-възрастен и не чак толкова натруфен.
— Ролф, я изтичай до оръжейната — каза Рандъм. — Кажи на офицера, който е на служба в момента, да се разрови из колекцията от пушки, с които Коруин се появи при Колвир в деня, когато умря Ерик. Да види дали няма да може да ми открие някоя по-запазена карабина 30-ти калибър. Нека да я почисти и да ти я даде.
— 30-ти калибър, нали така, сир?
— Точно така.
Ралф излезе. Рандъм стана и се протегна. После прибра в джоба си патрона, който му бях дал, и посочи към вратата.
— Да вървим да хапнем.
— Добра идея.
На масата бяхме общо осем — Рандъм, Жерар, Бил, Мартин — когото бяха извикали малко преди това, Джулиан — пристигнал току-що от Ардън, Файона — която също се бе появила преди броени минути от някакво далечно място, и аз. Бенедикт трябваше да пристигне на следващата сутрин, а Луела — по-късно тази вечер.
Седях от лявата страна на Рандъм, а Мартин от дясната. Не бях виждал Мартин от доста време и бях любопитен какво е правил напоследък. Но атмосферата не предразполагаше към разговори. Щом някой заговореше, всички останали тутакси се заслушваха в думите му с необичайно внимание, далеч надхвърлящо изискванията на обикновената учтивост. Това адски ме изнервяше. Явно Рандъм се чувстваше по същия начин, защото по едно време изпрати да повикат Дропа МаПанц, придворния шут, за да запълва тягостните, мълчаливи паузи.
Дропа доста се поизпоти в началото. Първият му номер беше жонглиране с парченца от нашата вечеря, които той успя да излапа без да спре да ги подхвърля дори за миг, след което избърса устата си с нечия салфетка и обиди всички ни, един по един. Щом видя, че не постига нужния ефект, Дропа мигновено премина на старата, но изпитана програма, която ми се стори доста смешна.
Бил, който седеше до мен, изкоментира тихичко:
— Знам достатъчно Тари, за да схвана повечето от шегите, но те страшно ми напомнят за Джордж Карлин! Как…
— О, винаги щом майтапите на Дропа започнат да губят от свежестта си, Рандъм веднага го изпраща из разни клубове в Сенките — обясних аз, — за да събере нов материал. Разбрах, че честичко пътувал до Вегас. Дори понякога Рандъм го придружавал, за да поиграе на карти.
След известно време Дропа успя да разсмее всички и това разведри леко атмосферата. Веднага щом той се изниза, за да си пийне, стана възможно да поговориш с някой от останалите, без това да те превърне в център на общото внимание и постепенно всеки се заприказва с някого. Няколко минути по-късно една масивна ръка премина зад гърба на Бил и легна на рамото ми. Жерар се бе облегнал на стола и се беше обърнал към мен.
— Мерлин — каза той, — радвам се да те видя отново. Виж, бих искал да разменя няколко думи с теб насаме, веднага щом намериш малко време за това.
— Разбира се — казах аз, — но аз и Рандъм трябва първо да проверим нещо.
— Щом намериш време — повтори Жерар.
Не бяха минали и десетина секунди, когато се почувствах така, сякаш някой се опитваше да се свърже с мен чрез моята карта.
„Мерлин!“
Беше Файона. Но тя седеше в другия край на масата…
И въпреки това образът се изясни и аз и отговорих — „Да?“, след което погледнах към нейното място. Тя беше свела поглед към кърпичката си, но после погледна към мен, усмихна се и ми кимна.
Едновременно с това, в съзнанието ми все така присъстваше мисловният й образ, който ми заговори. „Не обичам да повишавам глас по ред причини. Сигурна съм, че след вечеря ще бъдеш доста зает, и затова исках просто да ти кажа, че трябва да се поразходим заедно, или да прескочим до някое от езерата, или да се прехвърлим с Картите до Кабра, или да разгледаме Лабиринта възможно най-скоро. Надявам се, че ме разбра?“