— На горните два етажа в сградата, която изгоря — започнах аз, — живееше Мелман, който се опита да ме принесе в жертва. Първите два етажа бяха заети от „Брутус Сторидж Къмпани“. Тази фирма очевидно е складирала патрони от тоя тип. Люк призна, че се е познавал с Мелман. Не съм и предполагал, че може да има каквото и да е връзка между „Брутус“ и патроните. Дори фактът, че са били на склад в същата сграда, ми дойде в повече.
— Ако някой се е захванал да произвежда тези патрони в такива количества, че да му е необходим склад за тях, значи здравата сме загазили — каза Рандъм. — Искам да знам кой е собственикът на къщата и кой я е наел.
— Едва ли ще е толкова трудно да се провери.
— Кого да пратя там с тази задача? — замисли се той. След това щракна с пръсти и се усмихна. — Да позволим на Флора да направи една огромна услуга на короната.
— Вдъхновяваща идея — казах аз. Мартин се усмихна на забележката ми и поклати глава.
— Боя се, че не разбирам какво всъщност става — ни каза той, — а не бих искал да е така.
— Ето какво ще направим — каза Рандъм. — Аз ще отида да възложа на Флора новата й мисия, а в това време ти го въведи в играта. Флора може да тръгне веднага след погребението.
— Добре — казах аз, докато Рандъм излизаше от стаята, и се захванах за пореден път да си кажа рецитацията, като внесох някои нови редакции, за да я направя възможно най-кратка.
Мартин не беше осенен от някакви нови проникновения, нито пък разполагаше с кой знае каква информация, точно както бях предполагал. Беше прекарал последните няколко години в по-пасторална атмосфера, както научих от самия него. От разказа му останах с впечатлението, че си пада повече по провинцията, отколкото по големите градове.
— Мерлин — каза той, — трябваше по-рано да разкажеш в Амбър за цялата каша. Това засяга всички ни.
А Царството на Хаоса? — зачудих се аз. Дали тези патрони биха свършили работа и там? Но нали засега мишените бяха само Кейн и Блийс? Никой не ме бе извикал във Владенията, за да ми разкаже за някакви скорошни инциденти. И все пак… може би щеше да се наложи в един определен момент да запозная и другите си роднини със ситуацията.
— Само преди няколко дни всичко беше далеч по-просто — отговорих аз, — а след това събитията се развиха прекалено бързо и аз бях твърде зает с тях, за да го направя.
— Но през всичките тези години… нали и преди са се опитвали да те убият…
— Не мога да се обаждам в къщи всеки път, когато някой ме настъпи на улицата. Никой от нас не го прави. Пък и през цялото време не виждах никаква връзка между отделните опити.
Въпреки това, разбирах, че Мартин е абсолютно прав. За мой късмет в този момент се върна Рандъм.
— Не успях да я убедя, че тази мисия ще е чест за нея — каза той, — но се съгласи да замине.
Известно време си говорихме на по-общи теми, като например с какво сме се занимавали през последните няколко години. Спомних си, че Рандъм бе проявил интерес към Дяволския чекрък и затова му споменах за него, но той тутакси смени темата и аз реших, че предпочита да поговорим за проекта на четири очи. Малко след това Мартин започна да се прозява и примерът му се оказа доста заразителен. Рандъм реши, че е време да ни пожелае лека нощ и извика прислужника, за да ме заведе до стаята ми.
Помолих слугата, който се казваше Дик, да ми намери нещо за рисуване. Бяха му необходими около десет минути, за да ме снабди с всичко необходимо.
Обратният път до Земята беше дълъг и труден, а аз се чувствах изморен. Затова седнах зад една маса и се заех със зографисвалото на Карта на бара в кънтри-клуба, където Бил ме беше завел предишната вечер. Работих около двайсетина минути, преди да постигна нещо задоволително добро.
Сега трябваше да отчета и времевата разлика. Съотношението 2,5 към 1 между Амбър и Сянката, която бях обитавал доскоро, беше резултат от доста груби изчисления, затова не беше изключено вече да съм пропуснал срещата си с безименния телефонен терорист.
Разчистих масата и оставих на нея само Картата. Изправих се.
На вратата ми се почука. Мисълта да не отговарям доста ме изкуши, но любопитството ми надделя. Прекосих стаята, махнах резето и отворих вратата.
Там стоеше Файона с коса, разпусната за разнообразие. Беше облякла ефектна вечерна рокля в зелено, на която бе забола малка игла със скъпоценен камък, пасващ безупречно на косата й.
— Почувствах, че използваш някои определени сили — обясни тя, — а не ми се искаше да ти се случи нещо преди да сме си поговорили. Мога ли да вляза?