— Разбира се — казах аз и отстъпих встрани. — Но разполагам с малко време.
— Знам и може би ще ти бъда от полза.
— Как? — попитах аз, докато затварях вратата. Файона огледа стаята, погледът й се спря на Картата, която току-що бях завършил, после дръпна резето и отиде до масата.
— Доста добре си се справил — отбеляза тя, изучавайки моето произведение. — Значи натам си се запътил? Къде е това място?
— Това е барът на кънтри-клуба в градчето, откъдето пристигнах — отвърнах й аз. — Трябва да се срещна там с някакъв непознат в десет часа местно време. Надявам се да науча от него кой се опитва да ме убие и защо, както и да получа известна информация за някои други мои проблеми.
— Върви — каза тя, — но остави Картата тук. Така ще мога да ви наблюдавам и да ти помогна, ако се наложи.
Протегнах се и стиснах ръката й. После застанах до масата и фокусирах вниманието си.
След няколко мига сцената стана цветна и доби дълбочина. Аз се потопих в появилите се детайли и цялата картина се приближи към мен, разрасна се и започна да измества обстановката, която ме бе обкръжавала допреди малко. Погледът ми се плъзна по стената вдясно от бара, където бях запомнил, че се намира часовникът…
9:48. Не бих могъл и да си мечтая за по-добро попадение.
Вече различавах посетителите, чувах гласовете им.
Заоглеждах се за най-подходящото място за моето пристигане. Всъщност в десния край на бара, близо до онзи часовник, нямаше никой. Добре…
Вече бях там. Опитвах се да изглеждам така, сякаш през цялото време съм си бил там. Трима от посетителите се загледаха в мен. Усмихнах се и им кимнах. Бил ме бе запознал с единия от мъжете предишната вечер. Другия също ми бе познат по физиономия, но с него не бяхме разговаряли. И двамата отвърнаха на кимването ми, което успя да убеди третия мъж, че всичко е наред и той тутакси се обърна към жената, до която беше седнал.
Не след дълго се появи и барманът. Той явно също ме позна, защото ме попита дали и Бил е с мен.
Получих от него поисканата бира, оттеглих се с нея на най-затънтената маса и гушнах халбата, опрял гръб на стената. От време на време хвърлях по един поглед на часовника и оглеждах двата входа на помещението. Ако се напрегнех, сигурно щях да усетя присъствието на Файона.
Десетият час на вечерта дойде и отплува. Същото сториха и някои от членовете на клуба. Никой от тях не прояви особен интерес към мен, докато моето внимание бе привлечено от една млада дама със светла коса и профил, изящен като орнамент на елински капител. Дотук със сравненията, защото едва ли някой е виждал капител да се усмихва, а дамата ми се усмихна още на втория път, когато очите ни се срещнаха, и веднага след това отмести погледа си в друга посока. Проклятие, помислих си аз, защо трябваше точно сега да съм затънал до гуша в проблемите си? При други обстоятелства щях да допия бирата си, да отида до бара за втора, там щяхме да си разменим няколко стандартни реплики, след което щях да я попитам дали не би искала да седне при мен. Всъщност…
Погледнах към часовника.
10:20.
Колко време още трябваше да отпусна на загадъчния непознат? Дали не трябваше просто да реша, че това е бил Джордж Хансен, който вероятно нямаше да дойде, тъй като вече ме бе видял да изчезвам. Освен това търпението на дамата сигурно в даден момент щеше да се изчерпи.
Изръмжах тихичко. Тук си по работа, казах си. Погледът се плъзна по тънката й талия, по заоблените й бедра, изправените й рамене…
10:25.
Забелязах, че халбата ми е празна. Отправих се към бара, за да презаредя. Там, изпълнен с чувство за дълг, се загледах в покачващото се ниво на тъмната течност.
— Видях ви да седите там. Очаквате ли някого? — чух да ми казва тя.
Долових силното ухание на непознат парфюм.
— Да — казах аз. — Но вече почвам да си мисля, че съм дошъл напразно.
— И аз имам подобен проблем — каза тя и аз се обърнах към нея. Отново ми се усмихваше. — Можем да почакаме заедно.
— Да седнем тогава на моята маса — казах аз. — С вас времето ще мине далеч по-леко.
Тя взе питието си от бара и ме последва.
— Казвам се Мърл Кори — й казах аз, веднага щом седнахме.
— Аз съм Мег Девлин. Не съм ви виждала преди тук.
— Гостувам на един приятел. Но не и вие, предполагам?
Тя поклати леко глава.
— Боя се, че сте прав. Живея в новия комплекс на няколко мили оттук нагоре по пътя.
Кимнах така, сякаш се сещах къде се намира мястото.
— А вие откъде сте? — пожела да узнае тя.
— От центъра на вселената — казах аз и сприхаво добавих: — Сан Франциско.
— О, пътувам дотам доста често. С какво се занимавате?
Удържах стоически на внезапния импулс да заявя, че съм велик магьосник и описах последната си длъжност в „Гранд Дизайн“. На свой ред научих, че тя е била първо модел, после собственичка на голям магазин и накрая управителка на бутик.