Мернах за миг часовника. Беше 10:45. Тя улови погледа ми.
— Май и на двама ни са вързали тенекия — каза тя.
— Вероятно — съгласих се. — Предполагам, че трябва да им дадем последна отсрочка до единайсет, просто заради принципа.
— Сигурно сте прав.
— Вечеряхте ли?
— По-скоро закусих.
— Гладна ли сте.
— Мъничко. Да. А вие?
— А-ха. Забелязах, че някои хора се хранеха и тук. Ще проверя.
Разбрах, че можем да си поръчаме сандвичи, което и направихме, като прибавихме към тях по една салата.
— Надявам се, че предишната ви уговорка не включваше и късна вечеря — казах аз изведнъж.
— Аз поне не знам за нещо подобно, пък и вече не ме интересува — отвърна тя и опита сандвича си.
Отмина и единайсет часа. Приключих с бирата и сандвича си и вече не бях в настроение за нова халба.
— Е, поне не си пропиляхме напълно вечерта — каза тя, смачка салфетката си и я постави встрани.
Загледах се в ресниците й, защото заниманието определено си струваше. Гримът й беше или много светъл, или съвсем лек. Всъщност това беше без значение. Вече се канех да се протегна и да хвана ръката й, но тя ме изпревари.
— Какво смяташ да правиш тази вечер? — попитах аз.
— Ами, ще потанцувам, ще пийна нещо, може би ще си поприказвам с някого на лунна светлина — все наивни неща от този сорт.
— Чувам, че в съседната зала свирят нещо. Бихме могли да се разходим дотам.
— Да, бихме могли — каза тя. — И защо не?
Докато излизахме от бара, чух тихия шепот на Файона: „Мерлин! Ако напуснеш сцената, нарисувана на Картата, ще загубя връзка с теб.“
— Минутка само — отвърнах й аз.
— Моля? — обърна се към мен Мег.
— А-а… искам преди това да отида до тоалетната — казах аз.
— Добра идея. И аз ще направя същото. Ще се срещнем във фоайето след няколко минути.
В тоалетната нямаше никой, но все пак влязох в една от кабинките. Намерих Картата на Файона в един от джобовете си и след няколко секунди влязох във връзка с нея.
— Виж, Фай — казах аз. — Очевидно никой няма да дойде. Но остатъкът от вечерта започва да добива приятни очертания и не е изключено да успея да съчетая полезното с приятното. Благодаря ти все пак за помощта. Ще се прибера по-късно.
— Не знам — каза Файона. — Идеята да се усамотиш с някаква непозната не ми харесва. Не е изключено опасността за теб да не е преминала.
— Няма страшно — отвърнах й аз. — Имам си начин да разбера подобно нещо, но при нея всичко беше наред. Освен това съм сигурен, че човекът, с когото трябваше да се срещна тук, е мъж. След като ме видя да изчезвам с помощта на Картите, той се е отказал.
— И все пак това не ми харесва — каза тя.
— Вече съм голямо момче. Мога да се грижа за себе си.
— Дано да е така. Обади ми се веднага, щом се появят някакви проблеми.
— Добре, ще го направя. Лека нощ.
— Внимавай.
— Винаги внимавам.
— Лека нощ тогава.
И тя прекъсна връзката.
Няколко минути по-късно вече бяхме на дансинга. Наслаждавахме се на музиката, въртяхме се, докосвахме се. Мег си умираше да води. Какво пък, по дяволите, можех да си позволя веднъж и аз да бъда воден. До един момент дори се опитвах да бъда нащрек, но единствените опасни неща наблизо бяха оглушителната музика и неочакваните прихвания на дамите.
В единайсет и трийсет отново проверихме в бара. Там се бяха настанили няколко двойки, но от нейния обожател нямаше и помен. На мен пък никой не ми кимна. Върнахме се при музиката.
Малко след полунощ последва нова проверка със същия резултат. Седнахме на бара и аз поръчах по едно питие за последно.
— Беше чудесно — каза тя и сложи ръката си на бар-плота така, че да мога да я достигна, което и направих.
— Да — отвърнах й аз. — Иска ми се да можех да го правя по-често, но утре трябва да си тръгвам.
— Къде отиваш?
— Връщам се в центъра на вселената.
— Жалко — каза тя. — Да те закарам ли донякъде?
Кимнах.
— Дотам, където отиваш и ти.
Мег се усмихна и стисна ръката ми.
— Добре — съгласи се тя. — Да прескочим до нас, ще ти направя кафе.
Привършихме с питиетата, излязохме навън и след няколко паузи, посветени на всеотдайни прегръдки, се озовахме на паркинга. Отново се опитах да бъда внимателен, но там явно нямаше никой освен нас двамата. Колата й се оказа едно сладко малко червено порше-кабрио със спуснат гюрук.
— Пристигнахме. Искаш ли ти да караш? — попита тя.
— Не, ти карай. Аз ще се оглеждам за Конника без глава.