— Моля?
— Нощта е прекрасна, а винаги съм си мечтал да имам шофьор като теб.
Качихме се на поршето и тя го подкара. Разбира се, с доста висока скорост. Това някак се подразбираше. Пътищата бяха пусти и аз усетих как ме обзема чувство на веселие. Протегнах ръката си и изрових от сенките запалена цигара. Дръпнах си няколко пъти от нея и я захвърлих, докато профучавахме край някакъв мост. Съзерцавах съзвездията, които ми бяха станали някак близки през изминалите осем години. Поех дълбоко въздух и след това го издишах бавно. Опитах се да си дам сметка за чувствата си и осъзнах, че съм щастлив. Не се бях чувствал така от доста време.
Пред нас, между клоните на дървета, се появиха безразборно отрупани светлини. Минута по-късно завихме и аз видях вдясно от нас малък блок. Мег намали и сви в тази посока.
Паркира колата на номерираното и място, след което двамата се добрахме до входа по очертаната от добре поддържани храсти пътека. Мег отвори вратата и прекосихме фоайето, за да стигнем до асансьорите. Изкачването беше твърде кратко, а когато се озовахме в нейния апартамент, тя наистина ми приготви кафе.
Това добре, защото кафето си го биваше. Седнахме един до друг и дълго отпивахме от него. Доста дълго…
Най-накрая събитията последваха естествения си ход и малко по-късно се озовахме в спалнята, а дрехите ни се намериха на един стол до леглото. Вече се благославях, че се върнах за срещата, която всъщност не се състоя. Плътта й беше гладка, топла и разпределена по най-удачния начин на съответните места. Почувствах се притиснат в менгеме от кадифе. И това ухание на мед… Ето какъв бил парфюмът й…
Доста по-късно двамата лежахме заедно, унесени от онова упойващо състояние на отмала, за което не смятам да си хабя метафорите. Тъкмо галех косата й, когато тя се протегна, обърна леко главата си и ме погледна през притворените си очи.
— Искам да те попитам нещо — каза тя.
— Слушам те.
— Как се казваше майка ти?
Сякаш нещо бодливо се търкулна по гърба ми. И все пак исках да разбера накъде бие.
— Дара — отговорих аз.
— А баща ти?
— Коруин.
Тя се усмихна.
— Така си и знаех. Но трябваше да се убедя.
— Сега ще получа ли и аз правото на няколко въпроса? Или правилата са други?
— Ще ти спестя това усилие. Искаш да знаеш защо те попитах за имената на родителите ти.
— Удар под пояса значи?
— Извинявай — каза Мег и отмести крака си.
— Да приема ли, че техните имена означават нещо за теб?
— Ти си Мерлин — заяви тя, — Херцог на Колвир и Принц на Хаоса.
— Дявол да го вземе! — отбелязах аз. — Има ли поне един човек на тази Сянка, който да не знае името ми?! Да не са ме включили в някоя зала на славата или нещо подобно?
— Кой друг знае името ти? — попита тя бързо с широко отворени очи.
— Един мой приятел — Люк Рейнард, един мъртвец, който се казваше Дан Мартинес, вероятно един от местните жители на име Джордж Хансен и накрая още един покойник — Виктор Мелман… Защо? Тези имена говорят ли ти нещо?
— Да, най-опасен от тях е Люк Рейнард. Доведох те тук, за да те предупредя за него — в случай, че се окажеш този, за когото те мислех.
— Какво искаш да кажеш с това „в случай, че се окажеш?“
— Исках да съм сигурна, че именно ти си синът на Дара.
— Слушам предупреждението ти.
— Аз вече те предупредих. Не се доверявай на Люк Рейнард.
Седнах в леглото и подложих една възглавница зад гърба си.
— И какво иска той от мен? Колекцията ми от марки? Кредитната ми карта? Няма ли да ми сведеш малко подробности?
— Той се опита да те убие вече няколко пъти…
— Какво? И как?
— Първия път с камион, който за малко не те прегази. През следващата година…
— О, богове! Ти наистина знаеш! Кажи ми датите, датите на покушенията?
— 30-ти април, винаги на 30-ти април.
— Защо? Знаеш ли защо?
— Не.
— Мамка му. И откъде си научила за всичко това?
— Бях наоколо, отварях си очите.
— Защо не направи нещо по въпроса?
— Не можех. Не знаех кой от двама ви кой е.
— Е, този завой наистина го пропуснах, скъпа. Коя, по дяволите, си ти и каква е ролята ти в цялата история?
— Външността лъже — както при Люк, така и при мен.
От другия край на апартамента се дочу пронизително жужене.
— Господи! — каза Мег и скочи от леглото. Последвах я. Тя отиде до вестибюла, натисна някакъв бутон, разположен до една малка решетка и каза:
— Ало?
— Скъпа, аз съм — долетя отговорът. — Прибрах се един ден по-рано. Моля те, отключи вратата отгоре. Ръцете ми са заети с цял куп пакети.
Опа-а.
Мег пусна бутона на домофона, натисна някакъв друг бутон и се обърна към мен.