— Мъжът ми. — Беше необичайно развълнувана. — Трябва да си тръгнеш веднага. Моля те! Слез по стълбището!
— Но още нищо не си ми казала!
— Казах ти достатъчно. Моля те, не ми създавай неприятности!
— Добре — казах аз и хукнах обратно към спалнята. Скочих набързо в панталона си, а маратонките обух на бос крак. Чорапите и бельото си натъпках в джобовете на панталона. Пътьом грабнах ризата си от стола.
— Хич не съм доволен — казах аз. — Ти знаеш още нещо и аз искам да разбера какво е то.
— Това ли е всичко, което искаш?
Целунах я бързо по бузата.
— Не съвсем. Ще се върна — казах аз.
— Недей — ми отвърна тя. — Няма да е същото. Ще се срещнем отново, когато му дойде времето.
Тръгнах към вратата.
— Това не ме устройва — казах аз и я отворих.
— Така трябва да стане.
— Ще видим.
Излетях в коридора, добрах се до вратата с надпис „Изход“ и я отворих. Докато слизах по стълбите надолу, успях да облека ризата си, да я закопчея и да я напъхам в панталоните си. Най-долу спрях, за да си обуя чорапите. Попригладих косата си и отворих вратата, водеща към фоайето.
Там нямаше никой. Чудесно.
Тъкмо бях излязъл от сградата и се канех да отпраша по пътеката, когато една черна лимузина спря до мен и аз чух приглушеното жужене от спускането на едно от автоматичните й стъкла. След това нещо проблесна в червено.
— Влизай, Мерлин — ми каза един познат глас.
— Файона!
Отворих вратата и се плъзнах вътре. Тръгнахме на мига.
— Е, как мина? — попита ме тя.
— В какъв смисъл?
— Тя ли се оказа човека, с който трябваше да се срещнеш в бара?
Не бях си и помислял за това, докато Фай не ме попита.
— Ами — казах аз малко по-късно, — не е изключено да е била и тя.
Тя излезе на пътя и подкара колата в посоката, от която бяхме дошли преди това.
— Какви игрички се опитваше да ти играе? — попита Файона.
— Какво ли не бих дал, за да разбера — отговорих аз.
— Разкажи ми какво стана — каза тя, — и не се стеснявай да ми спестиш някои от детайлите.
— Ами, добре — отговорих аз и разказах на Файона какво се бе случило.
Стигнахме до паркинга на кънтри-клуба, преди да бях приключил с разказа си.
— Защо се върнахме тук? — попитах аз.
— Защото оттук взех колата. Не е изключено да е на някой от приятелите на Бил. Помислих си, че ще е хубаво да я върнем.
— Значи си използвала Картата, която нарисувах?
— Да, веднага щом вие отидохте да танцувате. Наблюдавах ви за около час, предимно от верандата. Май че ти бях казала да бъдеш нащрек.
— Съжалявам, бях доста отнесен.
— Бях забравила, че по тия места не сервират абсент. Наложи се да погълна някаква маргерита.
— Съжалявам и за това. После си запалила колата по изпитания метод с жичките и си ни последвала?
— Да. Изчаках на паркинга пред сградата и запазих възможно най-периферна връзка с теб чрез твоята Карта. При най-малката опасност щях да дойда, за да ти помогна.
— Благодаря ти. Доколко периферна беше връзката?
— Не си падам по воайорството, ако за това намекваш. Но можеш да смяташ, че съм в течение на събитията.
— Има още доста подробности, за които не знаеш.
— Спести ми ги — каза тя, — засега. Има само едно нещо, което ме интересува. Дали случайно не ти се намира снимка на този Люк Рейнард?
— Мисля, че да — казах аз и се пресегнах за портфейла си. — Почти съм сигурен.
Измъкнах слиповете си от единия джоб и продължих нататък.
— Добре поне, че не носиш от ония с имитацията на леопардова кожа — отбеляза тя.
Измъкнах портфейла си и го разтворих. Файона опря ръка на рамото ми и също се надвеси над него. След известно ровичкане успях да открия една ясна, цветна снимка, на която бяхме аз и Люк на някакъв плаж, заедно с Джулия и едно момиче на име Гейл — приятелка на Люк по онова време.
Усетих как пръстите й се впиха в рамото ми и я чух да поема рязко въздух.
— Какво има? — попитах аз. — Познаваш ли го?
Файона поклати глава твърде бързо.
— Не, не — каза тя. — Никога преди не съм го виждала.
— Не те бива по лъжите, лелче. Кой е той?
— Не знам — каза тя.
— Хайде де! За малко да ми строшиш рамото, когато го видя.
— Не настоявай — каза Файона.
— Става въпрос за живота ми.
— Мисля, че става въпрос за нещо повече от твоя живот.
— Е и?
— Забрави за това, поне засега.
— Боя се, че не мога да го направя. Настоявам.
Файона се обърна още малко и двамата се озовахме лице в лице. Тя вдигна ръце и от върховете на пръстите й, увенчани с безупречен маникюр, се заиздигаха струйки дим. Фракир трепна на китката ми, което означаваше, че леля ми е сериозно раздразнена. Предложих отстъпчиво: