— Седемнайсет.
— Звучи ми като…
— Дадох му моя глас — обясних аз. — Чък, дай ни образ от най-големия от тях.
Пространството, оградено от колелото, се изпълни с хаотични вихри.
— Току-що ми хрумна още нещо — заяви Рандъм. — То може ли да пренесе някакъв предмет?
— Разбира се, точно както това може да се направи и чрез някоя от Картите.
— Отначало то беше по-голямо. Това ли бяха максималните му размери?
— Не, бихме могли да го уголемим доста повече, стига да поискаш. Или пък да го намалим.
— Не, не искам. Но да речем, че ти го уголемиш достатъчно, би ли могло то да пренесе някоя от Бурите или пък известна част от нея?
— Иха-а! Не знам. Бих могъл да опитам. Това ще е като да отворя гигантски прозорец към Бурята.
— Мерлин, изключи го веднага. Това чудо е опасно.
— Нали вече ти казах, че никой не знае къде се намира то. Има само още един начин да се стигне до него и той…
— Знам, знам. Кажи ми, би ли могъл някой друг да получи достъп до него чрез подходящата Карта или като го намери по случайност?
— Ами, да. Не съм се главоболил с измислянето на някакви защитни кодове.
— Това нещо би могло да се превърне в ужасно оръжие, хлапе. Изключи го. Веднага.
— Не мога.
— Какво искаш да кажеш?
— Чрез дистанционния терминал не може да бъде изтрита паметта му, нито пък да бъде изключен енергийният му източник. За да се направи това, трябва да се отиде дотам.
— В такъв случай ти предлагам да се запътиш веднага натам. Искам да го изключиш и да не го пускаш, докато в него бъдат вградени няколко степени на защита. Но дори тогава ще трябва първо да преценим. Не мога да се доверя на подобна сила. Не и когато не разполагам с никаква защита срещу нея. Така могат да ни спипат съвсем неподготвени. Къде е бил умът ти, когато си го създавал?
— Ровеше се из принципите на информатиката. Виж, ние сме единствените, които…
— Винаги ще съществува възможността някой да натрупа достатъчно знания, за да се добере до него. Знам, че си влюбен в творението си, уважавам и причината, която те е накарала да го създадеш, но то трябва да бъде изключено.
— Не съм направил нищо, с което да ви обидя. — Гласът беше моят, но идваше от колелото.
Рандъм се втренчи в него, после погледна към мен и отново към него.
— Ъ-ъ… не е там работата. — Думите му бяха отправени към него. — Притесняват ме потенциалните ти възможности… Мерлин, изключи терминала!
— Край на връзката — казах аз. — Изтегляне на терминала.
Колелото се заклати за миг и след това изчезна.
— Очакваше ли това чудо да се намеси с коментара си? — попита Рандъм.
— Не. Аз също бях изненадан.
— Започвам да намразвам изненадите. Може условията на онази Сянка да са започнали да влияят на съоръжението ти по някакъв особен начин. Наясно си с желанието ми. Дай му малко почивка.
Сведох глава.
— Както кажете, сир.
— Стига. Не се прави на палячо. Просто го направи.
— Все още си мисля, че можем да решим проблема като инсталираме няколко пароли. Няма смисъл да слагаме кръст на целия проект.
— Ако обстановката беше по-спокойна, вероятно щях да се съглася с теб. Но така сме затънали в помията с тия снайперисти и бомбени атентатори. Да не говорим за това, което научих от теб. Не ми трябва още една беля на главата.
Аз се изправих.
— Добре. Благодаря за кафето. Ще се свържа с теб веднага щом приключа. Той кимна.
— Лека нощ, Мерлин.
— Лека нощ.
На излизане от официалната приемна видях Джулиан. Беше облечен в зелено и говореше с двама от своите воини. На пода пред тях лежеше едро, мъртво животно. Спрях и вперих поглед в него. Беше едно от ония проклети кучеподобни изчадия, които бях сънувал. Точно като това, което уби Джулия.
Приближих се.
— Здравей, Джулиан. Какво е това? — попитах аз, сочейки към животното. Той поклати глава.
— Не знам. Но ураганните хрътки току-що убиха три като него в Ардън. Прехвърлих двама от войните си заедно с трупа, за да го покажа на Рандъм. Сигурно не знаеш къде е той?
Посочих с палец зад гърба си.
— В гостната е.
Джулиан тръгна натам. Подритнах животното с върха на ботуша си. Дали трябваше и аз да отида при Рандъм и да му кажа, че съм виждал такова чудовище и преди?
Няма смисъл, помислих си. Не виждах как тази информация би могла да се окаже от жизнено важно значение.
Върнах се в покоите си, измих се и се преоблякох. След това минах през кухнята и напълних раницата си с храна. Не виждах смисъл да се сбогувам с някого и затова слязох по задното стълбище право до вратата, която водеше към градината.
Вън беше мрачно, а небето бе отрупано със звезди. Докато приближавах мястото, което бях сънувал, по гърба ми пролази ледена тръпка.