Не последва вой или ръмжене. Нищо. Продължих напред и прекосих безупречно поддържания парк до точката, от която тръгваха няколко пътеки, водещи към други, по-неопитомени кътчета на Амбър. Поех по втората отляво. Този маршрут беше малко по-дълъг от другия, който бих избрал при по-нормални условия, и освен това се пресичаше с него, но за сметка на това беше по-лек, а тази вечер имах нужда от нещо подобно. Освен това другият път имаше няколко по-необичайни отсечки, които не познавах така добре.
Вървях по билото на Колвир почти час преди да успея да открия спускащата се надолу пътека, която бях търсил. Спрях, пийнах малко вода и си починах за няколко минути преди да започна слизането.
Много е трудно да проникнеш в Сенките още на Колвир. По принцип е необходимо първо да се отдалечиш достатъчно от Амбър. Затова на този етап можех само да се разхождам, което беше добре дошло, защото нощта беше чудесна.
Бях изминал солидна част от пътя си надолу, когато над главата ми се появи бледо сияние. Луната се настани на рамото на Колвир и освети оттам моята криволичеща пътечка. Ускорих малко крачката си. Исках до сутринта да съм успял да прекося планината.
Чувствах се ядосан на Рандъм за това, че не ми бе дал възможност да отстраня недостатъците на моето творение. Нашият разговор за Дяволския Чекрък ме бе сварил неподготвен. Ако не беше погребението на Кейн, аз нямаше да се върна в Амбър преди да съм отстранил всички недостатъци. Пък и нямах намерение на този етап да споменавам за чекръка. Но изведнъж се бе оказало, че той е замесен по някакъв незначителен начин в загадката, която ме бе погълнала изцяло, и Рандъм тутакси бе пожелал да научи за него, за да е наясно с подробностите. Добре де, това, което той бе видял, не му хареса, но и аз му го представих толкова аматьорски. Ако сега изключех устройството, както ми бе заповядано, щях да съсипя сериозен обем работа, която му бях поставил като задача преди известно време. Дяволския чекрък все още беше в процес на сканиране на Сенките. В момента той се самообразоваше. Аз и без друго щях да проверя как върви всичко, за да видя как се справя и да отстраня някои очевидни грешки, допуснати при програмирането.
Докато си мислех за тези неща, пътеката сви към западния склон на Колвир и стана по-стръмна. Всъщност Рандъм не ми бе казал да зарежа всичко, което Дяволския чекрък бе успял да събере до момента. Той поиска от мен просто да го изключа. Това ми даваше възможността да тълкувам думите му по най-изгодния за мен начин. Реших, че имам правото първо да проверя всичко, да видя как функционират системите и да коригирам програмите, докато се убедя, че съм отстранил и последния недостатък. Така щях да успея да приведа системата в по-устойчиво състояние преди да я изключа и нямаше да загубя нищо — паметта щеше да бъде непокътната, когато дойдеше време да възстановя отново функциите на чекръка.
Може би…
А дали нямаше да е още по-добре, ако след като всичко бъде тип-топ, включително няколкото нива на сигурност и паролите, да се свържа отново с Рандъм и да му демонстрирам всичко в нова светлина? Дали тогава Дяволския чекрък нямаше да му хареса? Ако ли пък не, нищо не ми пречеше веднага след това да го изключа. Но най-вероятно Рандъм щеше да промени мнението си. Струваше си да помисля върху това…
Проведох няколко тренировъчни разговора с Рандъм, докато луната се спусна от лявата ми страна. Почти бях преполовил склона на Колвир и слизането бе станало доста по-лесно. Струваше ми се, че вече почвам да усещам как силата на Лабиринта намалява.
Спрях още няколко пъти, за да пия вода и веднъж, за да изям един сандвич. Колкото повече се замислях, толкова повече се убеждавах, че Рандъм само ще се разгневи, ако направя това, което бях замислил. Той вероятно дори нямаше да ме изслуша докрай. От друга страна, аз също се бях поразгорещил.
Предстоеше ми обаче дълго пътуване, с няколко прехода през Сенките, и времето най-вероятно щеше да ми стигне, за да обмисля всичко още веднъж.
Небето вече бе започнало да избледнява, когато прекосих един скалист скат, за да се озова в началото на онази широка пътека в подножието на Колвир, която водеше на северозапад. Загледах се в една група от дървета от другата страна на пътя, между които имаше и едно по-голямо, служило ми често за ориентир в моите пътувания и…
Последва заслепяващ проблясък и гръм, сякаш причинен от избухването на бомба, след което дървото проскърца и се разцепи на две до корените си на по-малко от сто метра от мен. Прикрих очи, заслепен от мълнията. Минаха още няколко секунди преди ехото от гърма и скърцането на дървесината да заглъхне.