Тогава един глас изкрещя:
— Върни се!
Реших да приема вика като покана за разговор.
— А не можем ли първо да го обсъдим? — отвърнах аз.
Отговор не последва.
Проснах се върху лекия склон встрани от пътя и след това пропълзях до едно място на разстояние няколко мои ръста, което ми осигуряваше по-солидно прикритие. Останах там за известно време, като се ослушвах и оглеждах с надеждата, че който и да бе авторът на този ефектен трик, той рано или късно ще издаде с нещо местонахождението си.
Нищо не се случи и аз хвърлих един последен поглед на горичката и на онази част от склона, по която бях слязъл дотук. От този ъгъл едва ли щях да забележа нещо, макар разстоянието да не беше голямо.
Призовах образа на Логрус и две от неговите линии се превърнаха в мои ръце. Този път се протегнах не към Сенките, а към склона, където бях забелязал една солидна скала, кацнала върху куп други.
Захванах се за скалата и опитах да я бутна. Беше прекалено тежка, за да успея лесно да я катурна, затова започнах да я клатя. Отначало успявах само да я помръдна едва-едва, но постепенно успях да я доведа до равновесната й точка и тя се преобърна надолу по склона. Скалата се стовари върху останалите камънаци и предизвика малка каменна лавина. Докато ставаше това, аз се протегнах и смъкнах още няколко и те също се затъркаляха след нея. По този начин успях да подроня основата под цял каменен пласт, който потегли надолу с гръм и трясък.
Докато изтеглях линиите, усетих как земята потреперва. Не че имах намерение да дам чак такова представление. Скалите се плъзгаха, подскачаха и, прелитайки последните няколко метра, се сгромолясваха върху горичката. Виждах как дърветата се прегъват и как някои от тях се прекършват, чувах ги да пращят, да проскърцват и да пропукват.
След като всичко приключи, изчаках още около минута. Беше се вдигнал страхотен прахоляк, а половината от горичката беше изравнена със земята. Изправих се и закрачих натам. Фракир се бе освободила и се полюшваше от лявата ми ръка.
Претърсих мястото внимателно, но не открих никого. Качих се на дънера на едно повалено дърво и извиках:
— Повтарям, не можем ли първо да го обсъдим?
Никакъв отговор.
— Добре, щом така предпочиташ — казах аз и тръгнах на север към Ардън.
Докато крачех из древната гора, чувах от време на време цвиленето на коне. Ако някой ме преследваше, то той нямаше намерение да се приближава. Но най-вероятно пътят ми просто се пресичаше с маршрута на някой от патрулите на Джулиан.
Точно сега това нямаше особено значение. Скоро открих пътеката и започнах да правя леки промени, които ме отвеждаха далеч, далеч от тях.
Дърветата стават малко по-ниски, а дънерите им изсветляват — от кафяво към жълто… Няколко оголени нетна сред килима от листа… Необичайна птича песен, странна гъба…
Стъпка по стъпка гората променяше своя облик. Едновременно с това промените се получаваха все по-лесно, а аз се отдалечавах все повече от Амбър.
Пътят ми пресече няколко огрени от слънцето просеки. Небето стана по-бледо синьо… Дърветата, повечето от които млади фиданки, сега бяха изцяло в зелено…
Затичах се леко.
Ята от облаци се появиха над мен, а размекнатата почва ставаше все по-твърда и по-суха…
Затичах се по-бързо, докато се спусках по един хълм. Тревата стана по-гъста. Дърветата се събраха на малки групички — островчета в морето от бледи треви. Отдясно се появи плющяща перлена завеса — дъжд.
Гръм разтърси небето, но лъчите на слънцето про-дължиха все така да огряват пътя ми. Поех няколко дълбоки глътки от чистия, влажен въздух и продължих да бягам.
Тревите изчезнаха, почвата се напука, небето потъмня… Водни потоци хукнаха по ниските места около мен… Върху скалистия терен се изля порой…
Почнах да се подхлъзвам. Проклинах всеки път, когато се изправях от калта, за да продължа с промените.
Облаците се отдръпнаха като театрална завеса и над тях се появи лимонено слънце, което грееше топло от оранжево-розовото небе. Последният гръм замлъкна насред яростната си реплика. Появи се вятър…
Изкачих се на един хълм и оттам огледах руините на някакво отдавна изоставено и полуобрасло с бурени селище. По някои от разрушените му главни улици се забелязваха странни могили.
Прекосих селището под небе, подобно на каменна плоча. После минах по едно вледенено езерце, от чиито замръзнали води ме гледаха безжизнените погледи на удавените в него мъртъвци…
Небето беше вече като покрито със сажди. Снегът под краката ми стана твърд, дъхът ми излизаше на перести облачета. Навлязох в гора с дървета-скелети. По клоните им бяха накацали измръзнали птички — гравюра.