— Май че… гръбнакът ми… е счупен — каза тя и се закашля. — Не се чувствам… много… Бягай… ако можеш… Остави ме. И без друго… ще умра.
— Няма да стане — казах аз. — Трябва да те преместя. Ако не се лъжа, наблизо би трябвало да има езеро.
Свалих наметалото си и го разпънах на земята до нея. Примъкнах тялото й възможно най-внимателно върху плата и я загърнах в него, за да я предпазя от пламъците. После задърпах наметалото в посока, за която се надявах да се окаже правилната.
Пробивахме си път през огън и дим. Гърлото ми дращеше, очите ми сълзяха непрекъснато, а панталоните ми горяха на няколко места, когато, след като направих една голяма крачка, усетих как токът на ботуша ми затъна в кал. Продължих напред.
Накрая се озовах до кръста във водата, като поддържах тялото й на повърхността. Наведох се към нея и отметнах края на наметалото от лицето й. Очите й бяха все така отворени, но замъглени и неподвижни. Преди да успея да напипам пулса й, тя изхриптя и произнесе името ми.
— Мерлин — каза тя дрезгаво. — Съжалявам…
— Ти ми помогна. Не можех да те оставя там — отвърнах й аз. — Аз съм този, който трябва да съжалява.
— Съжалявам… че не издържах… още малко — продължи тя. — Не ме бива… с конете. Преследват те.
— Кой? — попитах аз.
— Кучетата вече… са отзовани. Но огънят… е… от… някой… друг. Не знам… от кого.
— Не разбирам за какво говориш.
Плиснах малко вода по бузите й, за да я освежа. Трудно ми беше да различа добре чертите на опърленото й, покрито със сажди и разчорлени кичури лице.
— Има… някой зад… теб. — Гласът и ставаше все по-слаб. — Пред теб… също. За него… не… знаех. Съжалявам.
— Кой е той? — попитах аз отново. — И коя си ти? Откъде ме познаваш? Защо…
Тя се усмихна едва-едва.
— …да спя с теб. Сега няма да мога. Ще…
Очите й се затвориха.
— Не! — изкрещях аз.
Лицето й потръпна и тя пое последна глътка въздух, която й беше необходима колкото да промълви:
— Просто… ме остави… да потъна тук. Сбогом…
Над лицето й се появи облаче мъгла. Задържах дъха си, защото мъглата се разрасна и ни обгърна.
После мъглата се разнесе и аз се вгледах в лицето й. Тя бе престанала да диша, пулсът и ударите на сърцето й също не се усещаха. Всяка педя земя наоколо, която не беше достатъчно прогизнала, гореше. Беше изключено да направя каквото и да е за нея. Тя беше мъртва. Още преди това знаеше, че ще умре.
Внимателно я загърнах с наметалото. Накрая покрих и лицето й. Прихванах плата с закопчалката така, че да не се разтвори и я занесох на по-дълбоко място. „Просто ме остави да потъна.“ Понякога мъртвите потъват лесно, а друг път остават да плуват на повърхността…
— Сбогом — казах аз. — Щеше ми се да знаех името ти. Благодаря ти още веднъж.
Пуснах тялото й. Водата избълбука и тя се скри от погледа ми. След известно време се огледах и тръгнах към брега. Толкова много въпроси без отговор бяха обсебили съзнанието ми. Някъде в далечината цвилеше побеснял кон…
ГЛАВА 9
Няколко часа по-късно, след като бях прекосил доста Сенки, аз спрях отново да си почина на едно място с ведро небе и достатъчно малко запалими неща. Изкъпах се в един плитък поток и се снабдих с чисти дрехи от Сенките. Вече чист и сух, седнах на брега и си приготвих нещо за хапване.
Май сега всеки ден бе станал 30-ти април, всички знаеха името ми и участваха в някаква засукана двойна игра. Хората около мен измираха един по един, а природните бедствия се превръщаха във всекидневие. Започвах да се чувствам като герой от компютърна игра. Каква ли щеше да е следващата атракция? Метеоритен дъжд?
Трябваше да има някакъв ключ към тази загадка. Тайнствената дама, която жертва живота си, за да ме измъкне, бе споменала, че някой е тръгнал след мен, а друг вече ме очаква. Какво ли означаваше това? Дали пък не трябваше просто да изчакам преследвача си и направо да го попитам какво, по дяволите, става? Или пък щеше да е по-добре да побързам за срещата с посрещачите си и да се осведомя от тях? Дали и в двата случая щях да получа един и същ отговор? Или пък отговорите щяха да бъдат различни? Щеше ли да се наложи да се дуелирам, за да бъде удовлетворена нечия чест? Нямах нищо против и да се дуелирам, ако това би решило проблема. Или пък да подкупя някого. Бях готов да платя. Всичко, от което се нуждаех, беше един отговор и малко спокойствие и тишина след това. Ухилих се. Последното ми прозвуча като дефиниция на смъртта. Не бях сигурен само дали човек получава някакъв отговор преди да умре.
— Мамка му! — отбелязах аз, без да имам нищо конкретно предвид, и хвърлих един камък в потока.