Изправих се и нагазих във водата. Върху пясъка на отсрещния бряг беше изписано „ВРЪЩАЙ СЕ ОБРАТНО.“ Заличих надписа и хукнах.
Още щом се докоснах до Сенките, същите думи отново се завъртяха около мен. Растителността изчезна. Скалите прераснаха в бляскави, искрящи морени…
Бягах през долина от призми, а над мен се бе надвесило страховито мораво небе… Вятър, който се провира край камъни с цветовете на дъгата и напява някаква еолийска мелодия…
Вятър развява яростно дрехите ми… Пурпурното небе става теменужено… Остри писъци се открояват измежду множеството звуци… Почвата се пропуква…
По-бързо.
Аз съм великан. Пейзажът е същия, но вече е безкрайно смален… Напредвам с гигантски крачки, а блещукащите камъни се стриват на прах под краката ми… По ботушите ми се е събрал прах от небесни дъги, раменете ми се движат сред пухкави облачета…
Атмосферата се сгъстява, сгъстява и става почти течна и зелена на цвят… Около мен вихри… Най-бързите ми движения са като на забавен кадър…
Започвам да плувам… Плъзвам се край замъчета, направени сякаш за някой аквариум… Атакуват ме с ярки ракети, които ми приличат на светулки… Не усещам нищо…
Зеленото става синьо… Изтънява, изтънява… Син дим и въздух като пушек от тамян… Отеква непрестанния звън на милиони невидими гонгове… Стискам зъби.
По-бързо.
Синьото става розово, изпъстрено с искри… Огнен порой… И още един… Изстинали пламъци танцуват като разлюлени от течението водорасли… По-високо, издигат се по-високо… Огнени стени се мятат насам-натам и пращят…
Шум от стъпки зад гърба ми.
Не се обръщай. Продължавай с промените.
Слънцето прекосява небето като комета и го разцепва по средата… После изчезва… Отново се появява. Пак изчезва. Няколко удара на сърцето ми отмерват цели три дни… Вдишвам от ароматния въздух… Огнена вихрушка се снижава към пурпурната земя… В небето се появява призма… Следвам течението на фосфоресцираща река, която пресича поле от плесен с цвят на кръв… Влажно… Спорите във въздуха се превръщат в скъпоценни камъни и се стоварват на земята като куршуми… Нощ над равнина от месинг, нечии стъпки отекват към безкрая…
Потракват подобни на машини растения с обли дръжки, металните им цветове се свиват на топка, превръщат се в капсули… Трак, трак, поемам въздух… Дали са само ехо стъпките зад гърба ми?
Обръщам се назад.
Не се ли скри една тъмна фигура зад онова дърво-вятърна мелница? Или просто от промените ми се вие свят?
Напред. През стъкло и грапава като шкурка земя, оранжев лед, пейзаж от бледа плът…
Няма слънце, само бледа светлина… Няма и земя… Само острови и мостове във въздуха… Светът е кристална матрица…
Нагоре, надолу, около… През една дупка във въздуха и надолу по някакъв улей…
Пързалям се… Към кобалтово син плаж на брега на безбурно медно море… Здрач без звезди… Отвсякъде бледа светлина… Мъртво, мъртво е мястото… Сини скали… Разрушени статуи на нехуманоидни същества… Нищо не помръдва…
Стоп.
Начертах в пясъка около себе си магически кръг и започнах да изучавам мястото със силите на Хаоса. След това постлах новото си наметало в центъра на кръга, проснах се на него и заспах. Сънувах, как водите на морето се надигат, за да отмият част от кръга, и как едно зелено, краставо същество с пурпурна коса и остри зъби се приближава към мен, за да изпие кръвта ми.
Когато се събудих, видях, че част от кръга липсва и едно зелено, краставо същество с пурпурна коса и остри зъби лежи мъртво на плажа на около шест метра от мен, а около врата му безмилостно се е увила Фракир. Пясъкът наоколо беше разровен. Явно съм спал доста дълбоко. Прибрах кордата си и прекосих още един мост над безкрая.
При следващия преход, още на първото място, където спрях, за да си почина, придошъл изневиделица прилив за малко не успя да ме спипа. Оттук нататък не си позволявах и миг отпускане, макар че все пак успях да се задържа на достатъчно голямо разстояние от водата, за да успея да подхвана нови промени. Получих поредното предупреждение, изписано с огнени букви по скалистия склон на една обсиданова планина. Отново искаха от мен да се върна, да се прибера на топло, да се пенсионирам. Поредната изкрещяна покана за разговор отново остана без отговор.
Продължих напред, докато отново почувствах нужда да поспя. Тогава спрях сред някакви опушени полета — мъртви, сиви, плесенясали и мъгливи. Добрах се до една лесна за отбраняване цепнатина, защитих я срещу чужди заклинания и заспах.
След известно време — не съм сигурен след колко точно — от безплодната просъница ме измъкна пулсиращата на китката ми Фракир.