Разбудих се на мига, учуден каква ли е причината. Не чувах нищо, а и нищо особено не се виждаше през процепа пред мен. Но Фракир, която също не е безпогрешна, никога не ме е предупреждавала без каквато и да е причина. Зачаках, като едновременно с това започнах да призовавам образа на Логрус. Щом той се появи пред мен, аз пъхнах в него ръката си като в ръкавица и се протегнах напред…
Много рядко нося хладно оръжие с острие по-дълго от това на средно голям кинжал. Адски неудобно се чувствам, когато трябва да ходя с окачено на кръста ми парче стомана, дълго метър и нещо, което непрекъснато ме удря по крака, закача се из храсталаците, да не говорим, че от време на време успява дори да ме препъне. Баща ми, като повечето благородници от Амбър и Хаос, никога не се разделя с този тежък и досаден инструмент, но аз сигурно съм направен от някаква по-калпава материя. Принципно нямам нищо против мечовете. Обичам да се фехтувам и съм набрал солиден опит в тази насока. Просто мисля, че е безсмислено човек да мъкне нещо подобно непрекъснато със себе си. Освен това, след известно време коланът, на който окачам меча си, започва безмилостно да се впива в кръста ми. Затова моите предпочитани оръжия са Фракир и импровизацията. И все пак…
Налагаше се да призная, че точно сега един от въпросните инструменти хич нямаше да ми е излишен. Някъде отвън, вляво от мен, лазеше твар, която съскаше като спукан мях.
Протегнах се през Сенките, за да открия някакъв меч. Протегнах се още. Продължих да се протягам.
Проклятие. Всички цивилизовани места, чиито обитатели бяха овладели металургията и притежаваха нужните анатомични особености и исторически опит, вероятно бяха извън обсега ми.
Продължих да търся и най-неочаквано капчица пот се стече по едната ми вежда. По-далече, още по-далече. А в това време загадъчното влечуго се приближаваше все по-бързо, ако се съдеше от звуците, които долитаха от тази посока.
Чудовището изтрополя съвсем наблизо, после изфуча. Рев разцепи въздуха.
Най-после! Усетих дръжката на оръжието в ръката си, сграбчих го и го изтеглих при себе си. Мечът прелетя край мен, понесен от силата на желанието ми, удари се в стената и постоя известно време като окачен на нея, преди да успея да го измъкна от ножницата му. И точно в този миг отвън всичко утихна.
Изчаках десет секунди. Петнайсет. Половин минута… Нищо. Избърсах длани в панталоните си. Продължих да се ослушвам. Накрая се размърдах.
В непосредствена близост до цепнатината нямаше нищо. Само лека мъгла. Периферното ми зрение също не долавяше нищо особено.
Още една крачка…
Нищо.
Още една.
Вече се бях подал на ръба. Наведох се напред и се огледах. Аха. Вляво от мен имаше нещо тъмно, ниско и неподвижно. Мъглата почти го скриваше от погледа ми. Дали пък не се беше присвило, готово да ме връхлети?
Каквото и да представляваше, нещото не издаде нито звук и не помръдна. Аз също. Малко след това забелязах зад него още един тъмен силует, който имаше почти същите очертания. Ако не се лъжех, още по-нататък имаше и трети. Нито един от силуетите не се раздвижи с намерение да подхване отново данданията от преди няколко минути.
Все пак останах нащрек.
Изминаха още няколко минути преди да се измъкна навън. Не последваха нови изненади. Направих още една крачка и зачаках. Пристъпих отново.
Накрая се приближих бавно до първия силует. Оказа се гнусно изчадие, покрито с люспи с цвят на съсирена кръв. Приличаше на тежка няколкостотин килограма змия с крака… И зъбите му си ги биваше, както установих, след като разтворих устата на чудовището с върха на меча си. Бях сигурен, че мога да си го позволя напълно безнаказано, защото главата на влечугото беше почти отделена от туловището му. Доста добър удар. От раната все още се стичаше оранжево-жълта течност.
От мястото, където бях застанал, успях да се убедя, че и другите два силуета принадлежат на подобни създания. Приликите не свършваха дотук, защото те бяха също толкова мъртви. Второто чудовище беше прободено на няколко пъти. Единият от краката му беше отсечен. Третото беше направо разфасовано. И трите трупа кървяха, а от тях се разнасяше слаба миризма на карамфил.
Разгледах добре утъпкания терен наоколо. По изтеклата странна на вид кръв личаха части от отпечатъци, оставени като че ли от ботуши с нормален човешки размер. Малко по-встрани успях да открия и цял отпечатък, обърнат в посоката, от която бях дошъл.
Моят преследвач? Или пък „З“? А може би този, който бе озаптил кучетата? Дали не бе дошъл дотук, за да ми помогне?
Поклатих глава. Бях се уморил да търся смисъла в очевидно безсмислени неща. Огледах мястото още веднъж, но не открих други изцяло запазени стъпки. Върнах се до пукнатината, взех ножницата на меча и я окачих на колана си. Не вървеше да оставям оръжието на кръста си, защото така бягането щеше да се превърне в истинско мъчение. Затова преметнах колана през едното си рамо така, че острието да прилепне към гърба ми и само дръжката му да се подава над нивото на раницата.