Отдръпнах се бързо в центъра и се завих изцяло с наметалото. Реших, че ако легна на земята и се свия на кълбо, някои от големите отчупили се парчета просто ще паднат върху мен от по-високо, следователно и с по-голяма сила. Затова останах прав и под наметалото прикрих главата и врата си с ръце.
Прашенето бе последвано от трясък. Нещо прободе рамото ми, но аз продължих да стоя изправен.
Ново пропукване, звън и върху мен заваляха парчета от кристалната клетка. Успях да се задържа на краката си, макар да усетих още няколко пробождания.
Когато всичко утихна, отворих очи и забелязах, че покривът на клетката липсва, а аз съм затрупан до коляно в отломки от твърд като корал материал. Някои от страничните стебла се бяха отчупили чак до земята, а други се бяха наклонили. Този път няколкото правилно насочени ритника постигнаха нужния ефект.
Наметалото ми беше скъсано на няколко места. Фракир, която се бе увила около левия ми глезен, плъзна нагоре към китката ми. На излизане натрошените остатъци от стъклената плетеница хрущяха под краката ми.
Изтърсих наметалото и почистих дрехите си. Тръгнах, оставяйки странното място зад гърба си, и тичах около час и половина, преди да спра в една топла, но неприветлива долина, за да закуся. Наоколо се носеше леката миризма на сяра.
След като привърших, наблизо изпращя нещо. Някакво мораво същество с рога и бивници префуча край мен и се отправи към близкия хребет, преследвано от друго четирикрако чудо с гладка, оранжева кожа, дълги нокти и раздвоена опашка. И двете нададоха вой, всяко в своята си тоналност.
Поклатих глава. Точно като при мен — проклетиите се гонеха една друга.
Продължих пътя си сред полета, покрити с лед и полета, опърлени от пламъци. Небето над мен беше ту неподвижно, ту побесняло. И най-накрая, няколко часа по-късно, пред мен се извисиха няколко мрачни хълма, иззад които се промъкваше зората. Трябваше само да стигна дотам и да премина между тях, за да се озова пред последната и най-трудна бариера, зад която се намираше целта на моето пътуване.
Продължих напред. Крайно време беше да приключа с тази задача и да се заема с по-важни неща. Веднага щом приключех, щях да се пренеса обратно в Амбър чрез Картите. Нямах никакво желание да измина същия маршрут още веднъж. За съжаление този номер важеше само за връщането, защото мястото, за което се бях запътил, не можеше да бъде изобразено на Карта.
Хукнах натам. Отначало помислих, че аз съм причината за вибрациите, които усетих веднага след това. Скоро обаче очите ми се отвориха за истината. Малките камъчета по пътеката пред мен започнаха да се търкалят насам-натам без видима причина.
И защо не?
Нали всичко останало вече ми се бе стоварило на главата. Сякаш някаква странна орисница се ровеше непрестанно из списъка на всички възможни гадости и пръстът й най-накрая се бе спрял на „Земетресение“. Ами добре. Поне наблизо не се виждаше нищо чак толкова високо, че да успее да ме затрупа.
— Приятно забавление, копеле мръсно! — извиках аз. — Не е далеч денят, когато няма да ти е чак толкова весело!
Сякаш в отговор на моята закана, трусовете се засилиха и аз трябваше да спра, за да не падна. Докато стоях неподвижно, земята започна да пропада на някои места. Огледах се бързо, за да реша дали да продължа напред, да се върна назад или да остана на мястото си. Почвата се разцепи и наоколо се разнесоха рев и бучене.
Земята под краката ми пропадна, може би с около десетина сантиметра, а най-близките пукнатини се разшириха. Обърнах се и хукнах с все сили в посоката, от която бях дошъл. Там все още изглеждаше по-спокойно.
Погрешен ход. Само секунди след това последва мощен трус, който тутакси ме повали. Още преди да успея да се изправя, на една ръка разстояние от мен се появи сериозна пукнатина. Докато я гледах, тя продължи да се разширява. Станах бързо, прескочих пукнатината, паднах отново и мигновено се изправих, за да забележа ново пропукване, което се разширяваше още по-бързо от първото.
Скочих още веднъж и се озовах върху солидно късче земя. Всичко около мен се разцепваше на ивици под акомпанимента на ужасяващо скрибуцане и рев. Големи части от почвата се сриваха непрекъснато в зейналите бездни. Моето малко островче беше също на път да ги последва.
Скочих отново, и още веднъж, опитвайки се да достигна до някоя по-безопасна точка.
Почти щях да успея да го сторя, когато земята под предния ми крак се разпадна и аз се свлякох надолу. Все пак успях да се вкопча в ръба. Люшнах се няколко пъти напред-назад и после започнах да се набирам нагоре. Ръбът започна да се рони. Впих нокти в пръстта и успях да докопам по-стабилно място. И отново се залюлях, кашляйки и проклинайки.