Затърсих място в глинестата стена пред мен, на което да мога да опра крака си. Открих го на височината на колената си, премигнах, за да махна пръстта от клепачите си и забих върха на ботушите си в него, след което се опитах да осигуря по-солиден захват на ръцете си. Усетих как Фракир се освободи и оформи малка примка, която се плъзна по стената, търсейки място, за което би могла да се закачи, за да успее да ме задържи над пропастта.
Уви, пръстите на лявата ми ръка отново се приплъзнаха и аз останах да вися само на дясната, като отчаяно се опитвах да се хвана отново. Не успях. Върху мен се посипа пръст, а хватът на дясната ми ръка вече застрашително отслабваше.
Над мен падна сянка и аз видях как нечии очи ме гледат от ръба през облаците от прах.
Дясната ми ръка също се изплъзна. Опитах се да потърся опора с краката си, за да опитам да се хвана отново.
Някой сграбчи дясната ми китка и аз отново се понесох нагоре. Една голяма и силна ръка ме държеше здраво. Миг по-късно към нея се присъедини още една и двете заедно ме изтеглиха бързо и ловко. Озовах се на ръба на бездната и потърсих сигурно място, на което да стъпя. Китката ми беше свободна. Избърсах очите си.
— Люк!
Той беше облечен в зелено и явно не споделяше мнението ми за мечовете, защото бе окачил един от тях, при това с внушителни размери, от дясната си страна. Явно използваше плаща си като раница, защото го бе навил на гърба си, а златната закопчалка, върху която изкусно беше гравирана някаква птица, стоеше като украшение отпред на гърдите му.
— Насам — каза той и се обърна. Аз го последвах. Люк ме поведе назад, вляво от пътя, по който се бях озовал в долината. Почвата под краката ни ставаше все по-стабилна, ние ускорихме хода си и накрая успяхме да се доберем да върха на един нисък хълм, който изглежда беше изцяло извън обсега на земетресението. Там спряхме, за да се огледаме назад.
— Не се приближавайте отново! — прогърмя срещу нас един могъщ глас.
— Благодаря ти, Люк — изпъшках аз. — Не знам как си се озовал тук, но… Той вдигна ръка.
— Точно сега ме интересува само едно-единствено нещо — каза Люк и потри с пръсти късата брада, която бе успял да си пусне за изумително кратко време. Ус-пях да забележа, че пръстенът със синия камък е на ръката му.
— Слушам те — попитах аз.
— Как така това нещо — каквото и да е то — проговори с твоя глас?
— А-а, ето защо ми прозвуча познато.
— Хайде стига! — каза Люк. — Сигурно знаеш защо е така. Всеки път, когато то те предупреждаваше да се върнеш, малко преди нещо да ти се случи, думите бяха произнасяни с твоя глас.
— Между другото, ти от колко време ме следиш?
— От доста.
— А ония животинчета до скалната пукнатина, където се бях подслонил…
— Видях им сметката заради теб. Накъде си тръгнал и какво е това нещо?
— В момента разполагам единствено с доста пространни и мъгляви съмнения. Освен това отговорът на загадката би трябвало да лежи отвъд ей ония хълмове.
Кимнах в посоката на изгрева.
Люк се загледа натам и после каза:
— Да тръгваме тогава.
— Там в момента има земетресение — отбелязах аз.
— Тази долина май е затворена — заяви той. — Можем да я заобиколим и така да стигнем дотам.
— Като при това най-вероятно се сблъскаме с още едно земетресение.
Люк поклати глава.
— Според мен — каза той, — каквото и да представлява нещото, което се опитва да те спре, то се изтощава след всеки опит и затова му е необходимо доста време, за да се възстанови.
— Да, но времето между опитите взе да намалява и всеки следващ е по-зрелищен от предишния.
— Защото се приближаваме все повече до него, нали?
— Вероятно.
— Тогава да побързаме.
Спуснахме се по далечния склон на хълма, след което се изкачихме и слязохме по следващия. Междувременно трусовете отслабнаха и се разредиха. Не след дълго почвата под краката ни вече само потръпваше леко от време на време, докато накрая се укроти напълно.
Вървяхме през друга долина, която отначало ни водеше далече вдясно от целта ни, но след това направи удобен за нас завой и ние се насочихме право към ого-лените хълмове. Утринните лъчи на слънцето бяха очертали около върховете им блед ореол, който ги отделяше от безоблачното небе, преливащо от бледомораво до лилаво. Дотук не се бяхме сблъскали с никакви нови опасности.
— Люк — обадих се аз след известно време, — какво стана онази вечер на хълмовете край Санта Фе?
— Трябваше да се махна, при това бързо — отвърна ми той.
— Ами тялото на Дан Мартинес?
— Взех го със себе си.
— Защо?
— Не обичам да оставям улики след себе си.