— Това не отговоря на въпроса ми.
— Знам — каза Люк и се затича.
Последвах го.
— И ти знаеш кой съм аз? — продължих аз.
— Да.
— И как така?
— Не сега — каза той, — не сега.
Люк ускори темпото си, но аз се изравних с него.
— А защо ме преследваш?
— Доколкото си спомням, аз ти спасих задника.
— Така е и съм ти благодарен за това, но ти пак не отговори на въпроса ми.
— Да видим кой ще стигне пръв до онази наклонена скала — каза Люк и хукна с все сила натам.
Последвах примера му и отново го настигнах. И все пак, колкото и да се мъчех, не успях да го изпреваря. Освен това вече бяхме прекалено задъхани, за да си задаваме въпроси.
Концентрирах се и ускорих темпото още повече. Люк направи същото и не изостана. От наклонения камък ни деляха все още доста метри. Продължихме все така рамо до рамо и аз започнах да мобилизирам силите си за финалния спринт. Това си беше пълна лудост, но двамата се бяхме състезавали толкова много пъти, че сега всичко беше въпрос по-скоро на рефлекс, отколкото на разумно решение. Освен това в мен се пробуди старото любопитство. Дали Люк беше станал поне малко по-бърз? А аз по-бърз ли бях отпреди, или по-бавен?
Мускулите на ръцете ми се стегнаха, а краката ми продължаваха да трополят глухо по земята. Успях да овладея дишането си и да му наложа подходящия ритъм. Спечелих нищожна преднина, но той не направи нищо, за да се изравни с мен. Неочаквано камъкът се оказа доста по-близо.
Нещата останаха непроменени за около половин минута и тогава Люк се спусна напред. Успя първо да ме изпревари с едни гърди, а после и да излезе пред мен.
Време беше.
Ускорих темпото. Кръвта пулсираше в тъпанчетата ми и аз поемах жадно всяка глътка въздух. Вложих в спринта си всичко, на което съм способен. Преднината на Люк започна отново да се стопява. Наклонената скала изглеждаше все по-голяма и по-голяма…
Изравних се с него преди да я достигне, но колкото и да се напъвах, не успях да дръпна напред. Префучахме край скалата рамо до рамо и после се сринахме едновременно на земята.
— Ще ни трябва фото-финиш — изрекох аз задъхано.
— По-скоро беше равен резултат. — Той направи пауза. — Винаги успяваш да ме изненадаш в самия край.
Измъкнах бутилката си с вода и му я подадох. Люк отпи няколко жадни глътки и ми я върна. След няколко подобни предавания я пресушихме до последната капка.
— По дяволите — каза после той, докато се надигаше бавно. — Дай да видим какво се крие зад тези хълмове.
Аз станах и го последвах.
Когато най-накрая успях да възстановя дишането си, първото нещо, което казах, беше:
— Изглежда знаеш несравнимо повече за мен, отколкото аз за теб.
— Съгласен съм — каза Люк след дълга пауза, — а ми се ще да не беше така.
— И какво значи това?
— Не сега — отвърна ми той. — По-късно. Не можеш да прочетеш „Война и мир“ в обедната си почивка.
— Не те разбирам.
— Времето — каза Люк. — Или го имаме в излишък, или е прекалено малко. Точно сега времето ни е прекалено малко.
— Окончателно те изтървах.
— Де да беше така.
Хълмовете бяха вече по-близо, но почвата под краката ни продължаваше да кротува. Продължихме да се влачим напред.
Мислех си за догадките на Бил, за съмненията на Рандъм и за предупреждението на Мег Девлин. Мислех си също и за странния патрон, който бях открил в джоба на Люк.
— Това нещо, към което сме се запътили — обади се той, преди да успея да се включа с нов въпрос, — е твоят Дяволски чекрък, нали?
— Да.
Люк се засмя.
— Значи в Санта Фе си казвал истината, когато ми обясняваше, че му е необходимо по-особено място. Са-мо дето пропусна да споменеш, че си открил това място и си го построил там.
Кимнах.
— А ти да имаш да кажеш нещо за своите планове за основаване на компания? — попитах аз.
— Всичко беше само за да те накарам да се разприказваш.
— Ами Дан Мартинес и това, което ми каза той?
— За него не знам. Наистина не го познавах. Така и не успях да разбера какво искаше и защо стреля по нас.
— Люк, а ти какво всъщност искаш?
— Точно сега искам да видя онова проклето нещо — каза той. — Да не би това, че си го създал именно тук, да го е надарило с някои особени способности?
— Да.
— Какви например?
— Такива, за които дори не бях помислял за съжаление — отговорих му аз.
— Назови ми поне една от тях.
— Съжалявам — казах аз. — Но въпросите ти станаха твърде много, а отговорите са все тъй малко.
— Хей, та аз съм човекът, който преди броени минути те измъкна от ръба на бездната.
— И който, както научавам, се е опитвал да ми види сметката на всеки 30-ти април, години наред.