— Но не и напоследък — каза той. — Честно.
— Искаш да кажеш, че наистина си бил ти?
— Ами… да. Но си имах причини. Това е дълга история и…
— За Бога, Люк! Защо? Какво съм ти направил?
— Нещата не са толкова прости — отвърна ми той. Стигнахме до подножието на най-близкия хълм и той тръгна нагоре по билото.
— Недей — извиках му аз дотам. — Не можеш да стигнеш.
Той спря.
— Защо?
— Атмосферата изчезва петнайсетина метра по-нагоре.
— Майтапиш се!
Поклатих глава.
— А от другата страна става още по-лошо — добавих после. — Трябва да намерим проход между хълмовете. Има един малко по-нататък вляво.
Обърнах се и тръгнах в тази посока. След малко чух стъпките му зад себе си.
— И си му дал твоя глас? — каза той.
— Е, и?
— Сега разбирам какво си намислил и какво е станало. На това откачено място той е развил свой собствен разум. Побеснял е, защото си тръгнал насам, за да го изключиш. Явно е разбрал за това и има силата, с която би могъл да ти попречи. Именно твоят Дяволски чекрък през цялото време се опитваше да те накара да се върнеш, нали?
— Вероятно.
— Защо не се прехвърли там с Картите?
— Не може да се нарисува Карта на място, което непрекъснато се променя. Всъщност колко знаеш за Картите?
— Достатъчно — каза той.
Видях, че пред нас се е появил проходът, който търсех.
Стигнах до началото му и спрях.
— Люк — казах аз, — не знам какво искаш, нито пък защо и как си стигнал дотук, а ти явно не искаш да ми кажеш. Въпреки това ще ти отпусна малко безплатна информация. Всичко това може да се окаже много опасно. Може би няма да е зле да се върнеш там, откъдето си дошъл, и да ме оставиш да опитам сам да се справя с него. Не виждам защо трябва и ти да се излагаш на този риск.
— Аз пък виждам защо — каза той. — Освен това не е изключено дори да успея да ти помогна.
— Как? Люк сви рамене.
— Да се захващаме за работа, Мерлин. Искам да видя това нещо.
— Добре. Хайде.
И аз тръгнах по прохода между скалите.
ГЛАВА 10
Проходът беше дълъг, мрачен и в някои участъци доста тесен. Колкото по-навътре отивахме, толкова по-студено ставаше. Накрая се озовахме на широка, скалиста плоча, отвъд чийто ръб се издигаха кълба пара. Във въздуха се носеше миризма на амоняк и както обикновено краката ми бяха замръзнали, а лицето ми зачервено. Премигнах с усилие няколко пъти, докато изучавах новите очертания на плетеницата, която се откриваше изпод разнасящата се мъгла. Над нас се беше разстлала перлено-сива пелена. Пулсиращи оранжеви проблясъци разкъсваха спусналия се сумрак.
— Ъ-ъ… къде е? — поинтересува се Люк.
Посочих напред, към мястото, откъдето бе дошло последното премигване.
— Ето там — казах аз.
Тогава мъглата се разсея окончателно, разкривайки пред нас редица след редица от тъмни, равни ивици, разделени от черни бразди. Ивиците напредваха зигза-гообразно към остров, опасан подобно на крепост с ниска стена, зад която се виждаха няколко метални панела.
— Това е лабиринт — отбеляза Люк. — Надолу към него ли ще слезем или ще се изкачим по стената.
Усмихнах се, докато той изучаваше гледката.
— Променя се — казах аз. — Сега е долу, а после горе.
— Добре де, накъде ще тръгнем ние?
— Още не знам. Всеки път ми се налага да го изучавам наново. Сам виждаш, че непрекъснато се изменя. Да не говорим, че има някои особености.
— Особености ли?
— Да, при това не една и две. Цялата проклетия плува в езеро от течен водород и хелий. Лабиринтът се движи непрекъснато насам-натам. Различен е във всеки отделен момент. Ако тръгнеш нагоре по ивиците, със сигурност няма да бъдеш непрекъснато над повърхността. Така скоро ще се простиш с живота си. Температурата там варира от убийствено студено до изпържващо горещо и то в рамките на няколко метра разлика във височина. Трябва да си наясно кога точно да се спуснеш и кога да се изкачиш, както и кога да направиш един куп други неща. Да не говорим, че трябва да знаеш в коя посока да се движиш.
— И как се разбира всичко това?
— Не — казах аз. — Ще те заведа дотам, но няма да ти издам принципа.
Мъглата започна отново да се издига от дълбините и да се оформя в отделни облачета.
— Сега разбирам защо не може да се нарисува Карта за него — отбеляза Люк.
Продължих да изучавам плетеницата.
— Добре — казах малко след това. — Насам.
Направих няколко крачки напред и вдясно. Във въздуха пред мен се появи блед кръг от светлина, който започна да става все по-ярък. Усетих как Люк сложи ръка на рамото ми.
— Какво… — започна той.
— Не се приближавайте! — прогърмя един глас, в който разпознах собствения си тембър.