— Мисля, че бих могъл да измисля нещо — отвърнах му аз. — Имам няколко идеи и…
— Не! — отговори ми той. — Чух какво каза Рандъм.
— Готов съм да пренебрегна заповедта му — казах аз, — стига да има по-добра алтернатива.
— Опитваш се да ме метнеш. Искаш да ме изключиш.
— Само усложняваш допълнително всичко с тези демонстрации на сила — казах аз. — Сега ще вляза вътре и ще…
— Не!
Мощно въздушно течение изригна от кръга и ме връхлетя. Залитнах под напора му. Видях как ръкавът ми стана първо кафяв, после оранжев и накрая започна да се разпада пред очите ми.
— Какво правиш? Трябва да поговорим, да ти обясня…
— Не тук! Не сега! Никога!
Вятърът ме запрати върху Люк и той успя да ме задържи, но му се наложи да падне на едно коляно. Миг по-късно бяхме връхлетени от арктически студен порив и пред очите ми затанцуваха ледени кристалчета. Последва експлозия от ярки цветове, които почти ме заслепиха.
— Спри! — извиках аз, но никой не ме послуша. Почвата под нас сякаш се наклони и после изведнъж изчезна. Въпреки това не почувствах, че пропадаме. По-скоро имах усещането, че сме увиснали насред буря от премятащи се светлини.
— Спри! — извиках аз още веднъж, но гласът ми по-тъна в нищото.
Светлинният кръг изчезна така, сякаш се беше гмурнал в дълбок тунел. Въпреки че сетивата ми бяха буквално претоварени, аз успях да осъзная, че всъщност двамата с Люк бяхме издухани далеч от светлината, при това на такова разстояние, че трябваше отдавна да сме се размазали в билото на хълма. И все пак никъде около нас не се виждаше нищо твърдо и устойчиво.
Разнесе се леко жужене. То прерасна в боботене и накрая премина в рев. Стори ми се, че виждам в далечината мъничък локомотив, който пухти нагоре по склон с невъзможен наклон, после обърнат с главата надолу водопад и небе под зелени води. Край нас прелетя бързо градинска пейка, в която се беше вкопчила жена със синя кожа и ужасено изражение.
Ровех като обезумял из джобовете си, убеден, че не ни остава много време.
— Какво — изкрещя Люк в ухото ми, сграбчил ръката ми така, че беше на път да я изкълчи, — е това?
— Буря на Сенките — изкрещях му аз в отговор. — Дръж се здраво! — добавих после абсолютно ненужно.
Същество, подобно на прилеп, се блъсна в лицето ми и остави влажна резка по дясната ми буза. Нещо друго ме удари по крака.
Префучахме край обърната планинска верига, която се гърчеше и потръпваше. Ревът стана дори още по-силен. Цветни ивици от светлина пулсираха край нас и аз усещах почти физическия им допир. Жарки отблясъци и свистящ вятър…
Чух как Люк изкрещя от болка, но не можех да се обърна, за да му помогна.
Прекосихме участък, насечен от мълнии и косата ми се изправи, а кожата ми потръпна.
Сграбчих колодата Карти и я измъкнах от джоба си. По това време вече бяхме започнали да се въртим и аз се уплаших да не я изтърва. Стиснах здраво Картите и ги приближих до лицето си. Тази, която се окажеше най-отгоре, щеше да бъде нашия изход.
Около нас започнаха да се образуват тъмни балони, които се пръскаха и от тях се разнасяше гадна миризма.
Когато вдигнах ръката си, забелязах, че кожата ми изглежда сива и изпъстрена с флуоресцентни отблясъци. Ръката, с която Люк се беше вкопчил в мен, беше мъртвешки бледа и когато се обърнах назад, погледът ми срещна ухилен череп.
Отвърнах очи от него и опитах да се съсредоточа върху Картата. Беше ми трудно да различа очертанията й през обгърналата ме сивота и странно изкривеното пространство. Но накрая образът изплува ясно пред мен. Беше същото онова тревисто парче земя, което веднъж вече бях разглеждал — колко ли време бе минало оттогава — със спокойната водна повърхност и част от нещо кристално и ярко в десния горен ъгъл.
Задържах вниманието си върху него. Дочух иззад рамото си някакви звуци. Люк вероятно се опитваше да ми каже нещо, но не можех да различа думите му. Продължих да се взирам в Картата и образът започна да става все по-реален. Но бавно, много бавно. Нещо ме удари силно малко над кръста, но аз си заповядах да не обръщам внимание на болката и продължих да се концентрирам.
Най-накрая образът сякаш се приближи към мен и започна да се разраства. Докато Картата ме поглъщаше и аз поглъщах нея, усетих познатата студена тръпка.
Над езерцето се беше възцарило почти елегично спокойствие.
Паднах по лице върху тревата. Сърцето ми биеше бясно, а кожата ми пулсираше. Дишах тежко. Усещането за връхлитащи светове продължаваше да ме преследва, точно както човек, прекарал деня си в шофиране, вижда отново платното на пътя, след като затвори очи. Усетих сладкия мирис на водата и изгубих съзнание.