Смътно осъзнавах, че някой първо ме влачи, после ме понася на ръце, препъвайки се по пътя, и накрая се опитва да ми помогне да се съвзема. Някакво заклинание ме накара да изпадна в пълно безсъзнание, след което заспах и ме споходи сън.
…Вървях по улиците на потъналия в руини Амбър под мрачното небе. Някакъв ангел с гротескни черти размахваше огнения си меч високо над мен и после го стоварваше върху града. Там, където паднеше острието, се издигаха пушек, прах и пламъци. Ореолът на ангела беше моят Дяволски чекрък и от него струяха могъщи ветрове, родени от омразата, която сякаш се развяваше като жив черен воал около лицето на съществото. Въздушните талази връхлитаха сградите и ги превръщаха в развалини. Дворецът беше полуразрушен, а край него бяха подредени бесилки, на които се полюшваха моите роднини. Държах меч в едната си ръка, а от другата се бе провесила Фракир. Изкачвах се нагоре, за да се срещна в двубой с изплетеното от мрак и светлина божество на отмъщението. Докато вървях по скалистата пътека, над мен тегнеше ужасяващото предчувствие, че съм обречен да загубя. Въпреки това бях решил, че чудовището трябва да си тръгне оттук с доста рани за близане.
Когато се приближих, то ме забеляза и се обърна към мен. Докато вдигаше оръжието си, лицето му остана все така прикрито. Хвърлих се напред, съжалявайки единствено за това, че не съм имал време да намажа острието си с отрова. Направих две лъжливи движения и замахнах, за да го поразя в областта на коляното.
Блесна мълния и аз се сринах в нищото. Падах дълго, заобиколен от малки пламъчета, които танцуваха около мен в огнена вихрушка.
Продължих да падам така цяла вечност и накрая се проснах по гръб на огромна каменна плоча, разчертана като слънчев часовник, на чиято стрелка едва не се нанизах. Всичко това ми се стори твърде откачено дори за сън. В Царството на Хаоса няма слънчеви часовници, защото там просто няма слънце. Намирах се на края на някакъв площад, точно до една мрачна кула. Осъзнах, че не мога да помръдна, камо ли да се изправя без чужда помощ. Над мен, на един нисък балкон, беше застанала моята майка — Дара, приела своята естествена форма с цялата й ужасяваща сила и красота.
— Майко! — извиках аз. — Освободи ме!
— Бях изпратила някой, който да ти помогне — отвърна ми тя.
— А какво стана с Амбър?
— Не знам.
— А с баща ми?
— Не споменавай мъртвите пред мен.
Стрелката на часовника се завъртя бавно, застана точно над гърлото ми и започна да се спуска милиметър по милиметър — бавно, но непреклонно.
— Помогни ми! — изкрещях аз. — Побързай!
— Къде си? — извика тя. Главата й се въртеше във всички посоки, а очите й шареха наоколо. — Къде изчезна?
— Не съм помръдвал от мястото си!
— Къде си?
Усетих как стрелката опря до гърлото ми…
Видението се разпадна.
Раменете ми бяха подпрени на нещо твърдо, а краката ми изпънати напред. Някой току-що ме бе побутнал леко и бе докоснал врата ми.
— Мърл, добре ли си? Искаш ли да пийнеш? — ме питаше един познат глас.
Поех дълбоко въздух и после го издишах. Светлината беше синя, светът — пространство, насечено от линии и ъгли. Пред мен се появи черпак, пълен с вода.
— Ето. — Това беше гласът на Люк. Изпих всичко.
— Искаш ли още?
— Да.
— Минутка само.
Усетих как той се надигна и след това стъпките му се отдалечиха. Загледах се в осветената на петна стена пред мен. Беше висока около два метра и половина. Прекарах ръка по пода. Той изглежда беше от същия материал.
Люк се върна след малко, усмихна се и ми подаде черпака. Пресуших го и му го върнах.
— Още? — попита той.
— Не. Къде сме?
— В пещера — просторно и приятно местенце.
— Откъде вземаш водата?
— От една съседна ниша ей там. — Той посочи с ръка. — Там има няколко бъчви с вода и доста храна. Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не сега. Ти добре ли си?
— Като пребит съм — отвърна ми Люк, — но иначе нищо ми няма. Очевидно и ти нямаш нищо счупено, а тази резка на бузата ти спря да кърви.
— Е, и това е нещо — казах аз.
Изправих се бавно на краката си и последните щрихи на кошмара се разнесоха от съзнанието ми. Тогава забелязах, че Люк се е обърнал и е тръгнал нанякъде. Направих няколко крачки след него, преди да попитам:
— Къде отиваш?
— Ей там — отговори ми той и посочи с черпака. Последвах го и двамата влязохме през един отвор в стената в друга студена пещерна ниша, голяма долу-горе колкото дневната на стария ми апартамент. До стената вляво бяха наредени четири дървени бъчви и Люк закачи черпака на горния ръб на най-близката от тях. В дъното на нишата се виждаха подредени един върху друг големи кашони и нахвърляни на купчина платнени торби.