— Консервирани храни — уточни Люк. — Плодове, зеленчуци, шунка, сьомга, бисквити, сладкиши. Няколко каси с вино. Газов примус. Има дори две бутилки коняк.
Той се обърна, подмина ме бързо и тръгна отново към голямата зала.
— Сега пък накъде? — попитах аз.
Но Люк явно бързаше и не ми отговори. Побързах да го настигна. Прекосихме няколко входа и минахме през още няколко врати, докато той спря накрая до една от тях и ми кимна.
— Имаме и клозет. Просто дупка с няколко дъски над нея. Мисля, че няма да е зле да я държим покрита.
— Какво, по дяволите, е това? — попитах аз. Люк вдигна ръка.
— Всичко ще ти се изясни след минута. Насам.
Той сви зад един сапфирен ъгъл и се скри от погледа ми. Аз също се запътих натам, загубил почти напълно ориентация. След още няколко завоя и едно връщане на изходна позиция загубих окончателно представа къде се намирам. Люк не се виждаше никъде.
Спрях и се ослушах. Не чух нищо освен собственото си дишане.
— Люк? Къде си? — извиках аз.
— Тук горе — отговори ми той.
Стори ми се, че гласът му прозвуча някъде вдясно над мен. Наведох се, за да мина през една извита врата и се озовах в ярко осветена, синя стая. И нейните стени бяха от същата кристална субстанция като всички останали в пещерата. В ъгъла видях спален чувал и възглавница. От един неголям отвор, на около два-три метра от пода, струеше светлина.
— Люк?
— Тук съм — обади се той.
Застанах под отвора в тавана и присвих очи срещу идващата от него светлина, за да погледна нагоре. Направих си сянка с длан. Накрая успях да видя в светлия кръг над мен раменете и главата на Люк. Косата му беше обрамчена от бронзов ореол, причината за който вероятно бяха лъчите на изгряващото слънце. Той отново се усмихваше.
— А това, предполагам,е изходът — казах аз.
— За мен — да — отговори ми Люк.
— Какво искаш да кажеш?
Последва стържещ звук и част от гледката ми беше закрита от ръба на голям камък.
— Какво правиш?
— Премествам камъка в такова положение, че да мога после бързо да затворя изхода — каза Люк, — след това ще забия няколко клина, за да не можеш да го преместиш встрани.
— Но защо?
— Има малки отвори за въздух, така че няма да се задушиш — продължи той.
— Чудесно. И защо все пак съм тук?
— Хайде да прескочим екзистенциалните въпроси. Не сме на семинар по философия.
— Люк! Дявол да го вземе! Какво става?
— Очевидно смятам да те затворя тук — каза той. — Между другото, синият кристал ще блокира връзката, осъществявана чрез Картите, и ще неутрализира магическите ти способности, които се опират на предмети отвъд стените. Засега ми трябваш жив, но безопасен, при това на място, откъдето бих могъл бързо да те взема.
Загледах се в отвора и в близките стени.
— Не се опитвай — каза Люк. — В по-добра позиция съм.
— Не мислиш ли, че ми дължиш някакво обяснение?
Той се втренчи в мен за миг и след това кимна.
— Трябва да се върна — каза накрая, — и да се опитам да овладея Дяволския чекрък. Да имаш някакви идеи как би могло да стане това?
Изсмях се.
— Отношенията ни с него не са особено цветущи напоследък. Боя се, че не мога да ти помогна.
Люк кимна отново.
— Просто ще видя дали бих могъл да направя нещо. Господи, какво оръжие! Ако не успея сам да му сложа намордника, ще се върна, за да видя какво си измислил ти. Ще си напрегнеш мозъка, нали?
— Върху доста неща смятам да си помисля. Люк. И някои от тях едва ли ще ти харесат.
— В момента не си способен на бог знае какво.
— Все още не — казах аз.
Той опря ръце в камъка и понечи да го бутне.
— Люк! — извиках аз.
Той спря, заизучава ме и накрая на лицето му се появи изражение, което никога досега не бях виждал.
— Всъщност това не е истинското ми име — заяви малко след това.
— Как се казваш тогава?
— Аз съм твоят братовчед Риналдо — каза бавно той. — Убих Кейн и за малко да се справя и с Блийс. Провалих се и с бомбата на погребението. Някой ме забеляза. Аз ще унищожа целия кралски двор на Амбър със или без твоя Дяволски чекрък. Разбира се, ще ми бъде доста по-лесно, ако разполагам с него.
— Но защо, Люк… Риналдо? Защо искаш да си отмъстиш?
— Убих първо Кейн — продължи. — Той всъщност уби баща ми.
— Не… знаех. — Вперих поглед в закопчалката на наметалото му с гравирания върху нея Феникс. — Не знаех, че Бранд е имал син.
— Е, сега вече знаеш, стари ми друже. Това е другата причина да те затворя на това място. Не бих искал да предупредиш останалите.
— Залъкът ще се окаже твърде голям за теб.