— Срещал си се с него?
Пауза, после:
— Да.
— Какво беше личното ти впечатление?
— Не знам. Е… аз съм предубеден по въпроса. Не бих могъл да кажа.
Той гаврътна виното от моята чаша.
— И как стана това?
— О, веднъж поисках да уча при него. Но той не ме прие.
— Значи ти също си минал през това. Мислех си, че…
— През нищо не съм минавал — тросна се той. — Просто опитвам от всичко, това е. Всеки минава през различни етапи. Исках да се доизградя, да израсна, да се извися. Кой не го иска? Но така и не успях да го постигна. — Поуспокои се и отново си пийна от виното. — Понякога усещах, че съм близо, че долавям някаква сила, някакво видение, което мога почти да зърна и да докосна. Почти. След това всичко изчезна. Това са пълни глупости. Човек просто се самозаблуждава. Случваше ми се дори да си мисля, че съм го постигнал. После минаваха няколко дни и разбирах, че отново се самозалъгвам.
— И всичко това преди да се запознаеш с Джулия?
Той кимна.
— Точно така. Може би това продължи връзката ни за известно време. Още си падам по приказките за тия глупости, макар че вече не вярвам в тях. После тя започна да взема всичко прекалено сериозно, а аз нямах намерение отново да минавам по стария маршрут.
— Разбирам.
Той пресуши чашата си и отново я напълни.
— Глупости — каза той. — Има безброй начини, по които можеш да се самозалъгваш, да измисляш рационални обяснения, които нищо не струват. Предполагам, че съм искал да се докосна до магията, а в света няма истинска магия.
— Затова ли ми пробута Библията?
Той изсумтя.
— Дори да бях използвал Корана или Ведите, ефектът щеше да е същият. Не че нямаше да ми е любопитно да те видя как изчезваш, обграден от пламъци. Само дето не се получи.
Усмихнах се.
— Как мога да открия Мелман?
— Имах адреса някъде тук — каза той, като сведе поглед и отвори чекмеджето. — Ето.
Извади малък бележник и го запрелиства. Преписа ми адреса на някакво заемно картонче и ми го подаде. После отпи отново от виното си.
— Благодаря ти.
— Адресът е на ателието му, но така или иначе той живее там — добави Рик.
Кимнах и побутнах чашата си.
— Това, което ми каза, ще ми свърши добра работа. Той вдигна бутилката.
— Още по едно?
— Не, благодаря.
Рик сви рамене и доля в чашата си. Аз станах.
— Знаеш ли, това е адски тъжно — каза той.
— Кое?
— Това, че няма магия, че никога не е имало и вероятно никога няма да има.
— Така стоят нещата — казах аз.
— Светът щеше да е далеч по-интересно място.
— Ъ-хъ.
Обърнах се, за да си вървя.
— Направи ми една услуга, а? — каза той.
— Каква?
— На излизане постави стрелките на табелката на три часа и нагласи бравата така, че да се заключи отвътре, след като затвориш.
— Дадено.
Оставих го там и изпълних молбата му. Небето бе станало малко по-мрачно, а вятърът малко по-мразовит. Опитах отново да се свържа с Люк от телефона на ъгъла, но него все така го нямаше.
Бяхме щастливи. Денят бе минал страхотно. Времето беше безупречно и всичко, с което се бяхме захванали, се получаваше чудесно. Вечерта отидохме на купон, а след това си устроихме късна вечеря в едно симпатично малко ресторантче, което открихме съвсем случайно. Там разпуснахме с чаша в ръка, разочаровани, че денят отива към края си. След това решихме да удължим това очарователно денонощие и отидохме с колата до един усамотен плаж, където потичахме по брега, седнахме и наблюдавахме луната, галени от лекия ветрец. И така доста време. Тогава аз направих нещо, което си бях обещал да не допускам. Но нима и Фауст не бе решил, че си струва човек да жертва душата си за един прекрасен миг?
— Ела — казах аз, запратих бирената бутилка в някаква кофа за боклук и грабнах ръката й. — Да се поразходим.
— Докъде? — попита тя, след като й помогнах да стане.
— До Страната на мечтите — отвърнах аз. — До приказните владения на миналото. До Еден. Хайде.
Тя се засмя и ме остави да я поведа по плажа, към мястото, където той се стесняваше, притиснат от високи насипи.