Джоан Харис
Къпиново вино
На дядо ми Едуин Шорт:
градинар, винар и поет по душа.
1
Виното говори. Всички го знаят. Огледайте се наоколо. Попитайте оракула на ъгъла на улицата; неканения гост на сватбеното тържество; блажения безумец. То говори. Говори като вентрилок. Има милион гласове. Развързва езика, изважда на бял свят тайни, които никога не сте искали да споделите, тайни, за които дори не сте знаели. То крещи, декламира, шепне. Разказва за велики дела, блестящи планове, трагични любовни истории и ужасяващи предателства. Пищи от смях. Тихо се подсмихва под мустак. Плаче пред собственото си отражение. Връща ни към отдавна отминалите лета и най-грижливо забравените спомени. Всяка бутилка носи полъха на други времена, други места; всяко едно — от най-простото „Либфраумилх“ до високомерното „Вьов Клико“ от 1945 година — е малко чудо. Всекидневна магия, както го наричаше Джо. Трансформиране на основна материя в свят от мечти. Лаическа алхимия.
Вземете мен например. „Фльори“, реколта 1962. Последното оцеляло от кашон с дванайсет бутилки, бутилирано и прибрано в избата в годината, когато се роди Джей. Надписът на етикета гласеше: „Игриво, бъбриво вино, ободряващо и леко резливо, с наситен вкус на къпини“. Не особено подходящо за продължително съхраняване, но той го запази. От носталгия. Запази го за специален повод. Рожден ден, може би сватба. Рождените му дни обаче минаха без празненства, с аржентинско червено вино и стари каубойски филми. Преди пет години ме сложи на масата редом със сребърни свещници, но нищо не се получи. Въпреки това той и момичето заживяха заедно. С нея пристигна армия от бутилки: „Дом Периньон“, водка „Столичная“, „Парфе Амур“ и „Мутон Каде“, белгийски бири в бутилки с високи гърла, вермут „Нойи Пра“ и „Фрез де Боа“. Те също говорят, предимно безсмислици — звънливо метално бърборене, като на непознати помежду си гости на парти. Ние отказахме да общуваме с тях. Избутаха ни в дъното на избата, нас, последните три оцелели, зад лъскавите редове на новодошлите, и там останахме пет години, забравени. „Шато Шалон’58“, „Сансер’71“ и аз. „Шато Шалон“, обидено от това заточение, се преструва на глухо и често мълчи. „Пивко вино с високи достойнства и вкусови качества“, цитира то в редките си мигове на разговорливост. Обича да ни напомня за превъзходството си, за дълголетието на жълтите юрски вина. Винаги изтъква това, както и медения си букет и уникален произход. „Сансер“ отдавна е станало кисело и говори още по-малко, само от време на време въздиша тихичко по отминалата си младост.
И неочаквано, точно шест седмици преди началото на тази история, дойдоха другите. Чужденците. „Специалитетите“. Натрапниците, с които започна всичко, макар че те също бяха прибрани зад лъскавите нови бутилки. Шест на брой, всяко с малък етикет, написан на ръка, и запечатано с восък. На гърлото на всяка бутилка имаше вързан конец с различен цвят: малиненочервен, зеленикав като цвят на бъз, тъмносин като къпина, жълт като неузряла шипка, черен като пестил. Последната бутилка, вързана с кафяв конец, съдържаше вино, нечувано досега. „Специалитети, 1975“ — пишеше на етикета с букви, избелели като стар чай. Но вътре се рояха тайни. Нямаше покой от тях; от шушукането, бърборенето, смеха им. Ние се преструвахме на безразлични към клоунското им кривене. Тези аматьори! В тях нямаше нито зрънце грозде. Те бяха от долно потекло и ние неохотно деляхме мястото си в избата с тях. И въпреки това в тези шестима натрапници имаше нещо затрогващо дръзко, поразителен сблъсък на аромати и образи, които омайваха по-сериозните вина. Разбира се, ние смятахме, че е под достойнството ни да разговаряме с тях. Но, ах, как копнеех за това! Може би тъкмо плебейската къпинова жилка ни свързваше.
От избата можете да чуете всичко, което става в къщата. Ние отбелязвахме събитията с пристигането и заминаването на по-предпочитаните ни колеги: дванайсет бири в петък вечер и смях в коридора; предната вечер — една бутилка калифорнийско червено, толкова младо, че почти се долавяше мирисът на танин; предишната седмица — на рождения му ден, както се оказа — половин бутилка „Мое“, госпожица от най-самотния, най-дръзкия размер, и далечен носталгичен шум от изстрели и конски тропот, долитащ от горния етаж. Джей Макинтош навърши трийсет и седем. Незабележимо, освен в очите му, тъмносини до черно — оня неловък, малко объркан поглед на човек, изгубил пътя. Преди пет години Кери бе намерила това за привлекателно. Но сега вече беше изгубила вкус. В тази пасивност и сърцевина от упорство под нея имаше нещо крайно отегчително. Точно четиринайсет години по-рано Джей бе написал роман, озаглавен „Три лета с Джо Пръстената ябълка“. Сигурно сте го чували. Той спечели наградата „Гонкур“ във Франция и беше преведен на двайсет езика. Три щайги превъзходно „Вьов Клико“ ознаменуваха публикуването му — реколта’76, изпито твърде младо, за да бъде оценено по достойнство, но Джей открай време си беше такъв, пришпорваше живота, сякаш беше безкраен; сякаш бутилираното вътре в тялото му ще трае вечно, успехи ще следват успехите в нескончаем низ от празници.