— Тя вече се беше опитала няколко пъти да ми я вземе. Казва, че само това й е останало от Тони. Знаех, че вземе ли я веднъж, никога повече няма да си я върна. Реших, че трябва да я спра. Това беше единственото, което успях да измисля. Ако не можеше да говори с нея, ако знаеше, че има някакво увреждане… — тя преглътна. — Мирей не понася несъвършенството. Нищо по-долу от това не я интересува. Затова, когато Тони…
Мари млъкна внезапно.
Казваше си, че не може да му вярва. Виното измъкваше от нея повече, отколкото беше готова да разкрие. Виното говори, а да се говори е опасно. Последният човек, на когото се бе доверила, беше мъртъв. Всичко, до което се докоснеше — лозите, Тони, Патрис, — умираше. Не й беше трудно да повярва, че носи нещо злокобно в себе си, което предава на всеки, с когото контактува. Но виното беше силно. То я люлееше нежно в люлката на ароматите и спомените. То я предизвикваше да разкаже тайните си.
Довери ми се, мамеше и нашепваше гласът от бутилката. Довери ми се.
Мари напълни повторно чашата си и безразсъдно я пресуши на един дъх.
— Ще ви разкажа — каза тя.
56
— Запознахме се, когато бях на двайсет и една — започна Мари. — Той беше много по-възрастен от мен. Беше пациент в психиатричния диспансер в Нант, където аз карах стаж като медицинска сестра. Името му беше Патрис.
Беше висок и тъмнокос като Джей. Говореше три езика. Каза й, че е преподавател в университета в Рен. Беше разведен. Беше забавен и язвителен и носеше депресията си с достойнство. На дясната му китка имаше белези от неуспешен опит за самоубийство. Пиеше. Вземаше наркотици. Мари беше повярвала, че се е излекувал.
Докато разказваше, тя не вдигаше поглед към Джей, а гледаше пръстите си, които играеха със столчето на винената чаша, сякаш свиреха на стъклена флейта.
— На двайсет и една човек отчаяно търси любовта и я вижда в лицето на всеки непознат — тихо продължи Мари. — А Патрис беше съвсем непознат за мен. Видяхме се няколко пъти извън болницата. Спахме веднъж. Това беше всичко.
След това той се бе променил почти веднага. Двамата бяха уловени като в метална клетка. Той бе започнал да се държи собственически, не по очарователния и колеблив начин, който я беше привлякъл в началото, а хладно и с подозрение. Това я плашеше. Караха се постоянно. Той я преследваше на път за работа и я причакваше в двора на излизане. Компенсираше гневните си изблици с щедри подаръци, но с това я плашеше още повече. Накрая една вечер нахлу в дома й и се опита да я изнасили, като я заплаши с нож.
— Това беше краят — припомняше си Мари. — Дойде ми до гуша. Известно време го залъгвах, после намерих извинение да отида в банята. Той кроеше планове. Как ще заминем заедно на тихо място в провинцията, където ще бъда в безопасност. Така казваше. В безопасност — тя потръпна.
Тя се заключи в банята и излезе през прозореца на покрива, а после се спусна по пожарната стълба до улицата. Но когато пристигна полицията, Патрис беше изчезнал. Мари смени бравите на вратите и залости здраво прозорците.
— Но нещата не спряха дотук. Той паркираше колата си пред блока и ме следеше непрекъснато. Оставяше разни неща пред вратата ми. Подаръци. Заплашителни бележки. Цветя.
Не се отказваше. С течение на времето тормозът се усилваше. Погребален венец на работното й място. Разбити ключалки и черни графити по блока, докато Мари беше на работа. Фъшкия, увита като подарък в сребриста хартия, за рождения й ден. Надписи по вратата. Цяла купчина поръчки по пощата на нейно име: еротично бельо, градински инструменти, ортопедични материали, порнографска литература. Малко по малко Мари губеше смелост. Полицията не можеше да й помогне. Без доказателство за нанесена телесна повреда те нямаше в какво да го обвинят. Провериха адреса, който Патрис беше оставил в диспансера, но се оказа, че това е адрес на дъскорезница в покрайнините на Нант. Никой там не беше чувал за него.
— Накрая се преместих — каза тя. — Напуснах апартамента и си купих билет до Париж. Промених името си. Наех малко жилище на „Рю дьо ла Жонкиер“ и си намерих работа в Марн ла Вале. Мислех, че съм в безопасност.
Той я откри след осем месеца.
— Беше използвал служебното ми досие — обясни Мари. — Вероятно беше убедил някого в болницата да му го даде. Той можеше да бъде много убедителен. Много трогателен.
Тя отново се премести, отново промени името си и боядиса косата си. Шест месеца работи като сервитьорка в бар на „Авеню дьо Клиши“, преди да си намери нова работа като медицинска сестра. Опита се да заличи присъствието си от цялата официална документация. Остави медицинската й застраховка да се изгуби и не я поднови. Отмени кредитните си карти и започна да плаща за всичко в брой. Този път на Патрис му бе нужна година, за да открие новия й адрес.