За една година се беше променил. Беше обръснал главата си и носеше войнишки дрехи. Обсадата на жилището й приличаше на военна кампания. Нямаше повече шеги, непоръчана пица или бележки с молба да му прости. Дори заплахите престанаха. Мари го видя два пъти седнал в кола под прозореца й, но изминаха две седмици, а той не показа никакви признаци на присъствие и тя започна да вярва, че е сгрешила. След няколко дни се събуди от мирис на газ. Той беше успял някак да пусне газта от главния кран в блока и тя не можеше да я спре. Опита да излезе, но вратата беше залостена отвън. Прозорците също бяха заковани, макар че апартаментът й се намираше на третия етаж. Телефонът също беше прекъснат. Мари успя да счупи един прозорец и закрещя за помощ, но се отърва на косъм. Избяга в Марсилия. Започна отначало. Там срещна Тони.
— Той беше на деветнайсет — припомняше си Мари. — Аз работех в психиатричния диспансер към градската болница в Марсилия, а той беше един от пациентите. Разбрах, че страда от депресия в резултат на смъртта на баща си — тя се усмихна иронично. — Не биваше да се забърквам с поредния пациент, но тогава и двамата бяхме уязвими. Той беше съвсем млад. Вниманието му ме ласкаеше. А аз имах подход към него. Разсмивах го. Това също ме ласкаеше.
Когато си даде сметка какво изпитва той към нея, беше вече късно. Тони бе обсебен от нея.
— Казах си, че мога да го обикна. Той беше забавен, мил и податлив на въздействие. Мислех, че след Патрис точно това ми е нужно. А и той непрекъснато ми говореше за тази ферма, за това село. Тук изглеждаше толкова сигурно, толкова красиво. А аз всеки ден се будех и се питах дали днес няма да е денят, в който Патрис отново ще ме намери. Можеше лесно да ме открие в Марсилия. Там нямаше толкова много болници и клиники, в които да ме търси. Тони предложи да ме защити. Освен това имаше нужда от мен. А това не беше малко.
Тя се остави Тони да я убеди. Отначало й се стори, че в Ланскене има всичко, което някога е търсила. Но скоро последваха разправии между Мари и майката на Тони, която отказваше да приеме истината за заболяването му.
— Тя не ме слушаше — обясни Мари. — Настроението на Тони беше на приливи и отливи. Имаше нужда от лекарства. Ако не ги взимаше, се чувстваше зле, затваряше се в къщата за няколко дни, не се миеше, само гледаше телевизия, пиеше бира и ядеше. За всички наоколо изглеждаше съвсем здрав. Това беше част от проблема. Налагаше се непрекъснато да го държа под око. Играех ролята на заядлива съпруга. Налагаше ми се.
Джей изсипа в чашата й последните капки вино. Дори утайката имаше силен аромат и за миг му се стори, че в тази последна чаша долавя уханията на всички вина на Джо: от малини, шипки, бъз, къпини, червени джанки и пръстени ябълки — всичко в едно. Няма вече „Специалитети“, каза си той с известна тъга. Няма вече магия. Мари мълчеше. Косата й с цвят на кленово листо бе надвиснала над лицето. Джей изпита странното чувство, че я познава от години. Присъствието й на масата му беше също толкова естествено и познато, колкото и присъствието на старата пишеща машина. Той сложи ръка върху нейната. Помисли си, че целувката й ще има вкус на рози. Тя вдигна поглед и очите й бяха зелени като овощната му градина.
— Маман!
Гласът на Роза пропъди мига със звънлива настойчивост.
— Намерих малка стаичка горе! С кръгъл прозорец и синьо легло като лодка! Малко е прашно, но мога да почистя, нали, мамо? Нали?
Мари отдръпна ръката си.
— Разбира се. Ако господинът… Ако Джей…
Тя изглеждаше объркана, сякаш стресната след някакъв сън. Премести празната винена чаша по към средата.
— Трябва да вървя — каза бързо. — Става късно. Ще донеса нещата на Роза. Благодаря ви за…
— Всичко е наред — Джей се опита да сложи ръка върху нейната, но тя я отдръпна. — Можете да останете и двете, ако желаете. Имам много…
— Не — изведнъж тя бе станала пак предишната Мари, доверието се беше изпарило. — Трябва да донеса нещата за спане на Роза. По това време трябва да е в леглото — тя я прегърна за кратко, но с ожесточение. — Бъди добро момиче — каза. — И моля ви — този път говореше на Джей, — не споменавайте за това в селото. На никого. — Мари откачи жълтия си дъждобран от гвоздея зад вратата на кухнята и го облече. Отвън дъждът още валеше. — Обещайте ми — каза тя.