Джей не дочете статията докрай. Обзеха го противоречиви чувства. Беше поразен от факта, че е могъл да бъде толкова близо до него и да не разбере, да не усети присъствието му. Най-силни от чувствата бяха облекчението, радостта. Все пак миналото можеше да бъде възмездено. Джо все още живееше в Поуг Хил. Всичко можеше да се поправи.
Джей положи усилия да прочете статията докрай. Нататък нямаше нищо ново. Кратко резюме на „Джо Пръстената ябълка“ със снимка на корицата. Малка снимка на Хлебния барон с Кандид подръка, направена две години преди развода им. Името на журналиста, написал статията, беше К. Марсдън и му се стори някак познато. Отне му няколко минути да си спомни, че това беше името на Кери отпреди кариерата й в телевизията.
Разбира се. Кери. Всичко се връзваше. Тя знаеше за Поуг Хил Лейн и за Джо. И, разбира се, знаеше много неща за самия Джей. Имаше достъп до снимки, дневници, документи. Пет години беше слушала несвързаните му разкази и спомени. Той изпита внезапна тревога. Какво точно й беше казал? Какво й беше разкрил? Не му бе минавало през ум, че след като я напусна по този начин, не можеше да очаква лоялност или дискретност от нея. Оставаше му само да се надява, че тя ще се държи като професионалист и ще запази в тайна интимния му живот. Даде си сметка, че всъщност не познава Кери достатъчно добре, за да знае какво да очаква.
Но тогава това не му се стори важно. По-важното беше Джо. Джей можеше да се качи на самолет за Лондон след няколко часа, после да хване експреса на север. До вечерта щеше да стигне. Щеше да го види отново. Би могъл дори да го вземе със себе си, ако старецът се съгласи. Да му покаже Шато Фудуен. Една малка изрезка с размерите на голяма пощенска марка се отдели от останалите и падна на пода. Джей я вдигна и я обърна. Беше прекалено кратка за статия. Сигурно не я беше забелязал сред останалите.
В горния край на изрезката пишеше: „Кърби Монктън Поуст“.
Джоузеф Едуин Кокс, починал на 15 септември 1999, след продължително боледуване.
Джей се взираше в листа хартия. Изрезката се изплъзна от ръцете му и падна, но той сякаш продължаваше да я вижда пред себе си. Умът му отказваше да го осмисли; беше станал невъзприемчив. Джей гледаше в нищото, без да мисли.
59
Следващите няколко дена Джей живя като във вакуум. Спеше, ядеше и пиеше машинално. Липсата на Джо беше отворила чудовищна празнина. Книгата лежеше изоставена, почти завършена. Написаните страници събираха прах в кутията под леглото. Макар че дъждът беше спрял, Джей нямаше сили да излезе в градината. „Специалитетът“ беше избуял в саксиите, забравен, в очакване да бъде пресаден. Плодовете, оцелели след дъждовете, се въргаляха неприбрани по земята. Плевелите, разрасли се от влагата, започваха да вземат надмощие. След месец от работата му нямаше да остане и следа.
„Целувката на слънцето за прошка…“
Най-лошо от всичко беше неведението. Това, че беше на една крачка от разрешаването на загадката и отново бе пропуснал шанса — глупаво, без да получи обяснение. Сега всичко изглеждаше безсмислено. Джей си представяше как старецът го наблюдава крадешком, готов всеки миг да изскочи отнякъде. Изненада! В края на краищата всичко е само шега. Добре съчинена заблуда. Всички приятели се крият зад някоя завеса с карнавални костюми и свирки — Джили, Маги и Джо и всички останали от Поуг Хил Лейн, — после свалят маските и показват лицата си. Скръбта е пропъдена със смях, истината — разкрита. Но това беше тържество, на което Джей не бе поканен. Нямаше повече „Специалитети“. Всичко беше изпито — виното от къпини, от бъз, от пръстени ябълки и от шипки. Нямаше вече магия. Никога нямаше да има.