— Те са тук заради мен.
Той разказа набързо за събитията между неговото заминаване от Лондон и пристигането на Кери. Жозефин го слушаше мълчаливо.
— Колко време ще останат, как мислите?
Джей с безразличие сви рамене.
— Колкото останат — толкова.
— О — тя замълча за миг, — Жорж Клермон вече разправя, че ще изкупува изоставени имоти в Ле Маро. Казва, че цените на земята ще скочат, когато се разчуе.
— Вероятно наистина ще скочат.
Тя го изгледа странно.
— Добре е да се купува сега, след влажното лято — продължи. — Хората имат нужда от пари. За реколтата не си струва да се говори. Не могат да си позволят да държат земя, която не носи приходи. Люсиен Мерл вече е пуснал слуха в Ажен.
Джей не можеше да се отърси от чувството, че Жозефин го гледа с неодобрение.
— Няма да навреди на търговията ви, нали? — попита той, като се мъчеше тонът му да звучи безгрижно. — Ще бъде пълно с хора, които ще искат да пийнат по нещо.
Тя сви рамене.
— Няма да е задълго. Не и тук.
Джей разбираше какво има предвид Жозефин. В Льо Пино имаше двайсет кафенета, ресторанти, един „Макдоналдс“ и център за развлечения. Местните търговци отдавна бяха затворили врати и заведенията им бяха изместени от по-предприемчиви фирми от града. Местните бяха започнали да напускат селото, неспособни да вървят в крак с времето. Фермите бяха станали нежизнеспособни, цените на арендата бяха скочили двойно и тройно. Джей се запита дали Жозефин би издържала на конкуренцията. Изглеждаше слабо вероятно.
Дали Жозефин не го обвиняваше? Не можеше да отгатне по лицето й. Обикновено румена и усмихната, сега тя изглеждаше затворена в себе си. Кичури коса падаха на веждите й, докато събираше празните чаши.
Джей се върна във фермата с чувство на неудобство, което привидната топлота на Жозефин не бе успяла да разсее. По пътя видя Нарсис и му махна, но старецът не му отвърна.
Едва след час се прибра в Шато Фудуен. Паркира колата си на алеята и тръгна да търси Роза, която вероятно бе започнала да огладнява. Къщата беше празна. Клопет обикаляше край зеленчуковата градина. Якето и шапката на Роза висяха зад вратата на кухнята. Джей я повика. Отговор не последва. Започна да се тревожи и заобиколи зад къщата, после отиде до любимото място на Роза край реката. Нямаше я. А ако беше паднала във водата? Тан все още беше заплашително бурна, с проядени от ерозията брегове, готови всеки миг да се срутят. А ако беше паднала в някой от капаните за лисици? Или се бе подхлъзнала на стълбите в избата?
Той отново претърси къщата, а след това и земята наоколо. Овощната градина. Лозето. Бараката за инструменти и стария обор. Нищо. Не се виждаха дори стъпки. Накрая Джей тръгна към полето на Мари с надеждата, че детето бе отишло да види майка си. Но Мари довършваше ремонта в кухнята. Косата й бе прибрана с червена забрадка, дънките й бяха изцапани с боя.
— Джей! — тя го посрещна с радост. — Всичко наред ли е? Как е Роза?
Той не посмя да й каже.
— Роза е добре. Исках да проверя дали не ви трябва нещо от селото.
Мари поклати глава. Като че ли не бе забелязала смущението му.
— Не, нямам нужда от нищо — весело отвърна тя. — Почти свърших работата тук. Роза може да се върне още утре сутринта.
Джей кимна.
— Чудесно. Искам да кажа…
Тя му отвърна с една от редките си топли усмивки.
— Знам — каза. — Вие бяхте много любезен и търпелив. Но знам, че ще ви бъде приятно отново да останете сам в къщата си.
Джей се намръщи. Главата отново започваше да го боли. Той преглътна.
— Вижте, трябва да се връщам — каза неловко. — Роза…
Мари кимна.
— Знам. Вие сте много мил с нея. Не можете да си представите…
Джей не можа да понесе благодарността й. На връщане измина тичешком целия път до къщата.
Джей прекара още един час в размисли за възможните места, където можеше да се е скрила Роза. Не биваше изобщо да я оставя сама. Тя беше палаво дете, имаше какви ли не капризи и приумици. Може би сега си играеше с него на криеница, както го бе правила доста често през първите му седмици в селото. Това можеше да бъде поредното й хрумване или шега. Но времето минаваше, а Роза не се виждаше никъде и той започна да обмисля други възможности. Например не му беше трудно да си представи как Роза се катери по брега на Тан и се подхлъзва, как течението я отнася няколко километра по-надолу и я изхвърля на калния бряг, може би чак в Ле Маро. Лесно беше да си я представи как върви сама по пътя към Ланскене и как може би някой непознат я качва в колата си.