Непознат? Но в Ланскене нямаше непознати. Всички се познаваха помежду си. Хората не заключваха вратите си. Освен ако… Изведнъж Джей си спомни за Патрис — човека, който преследваше Мари още от Париж. Оттогава бяха изминали седем години и беше малко вероятно. Но това би обяснило много неща. Нежеланието на Мари да се показва в селото. Отказът й да напусне мястото, което се бе превърнало в сигурно убежище за нея. Ожесточението, с което бдеше над Роза. Възможно ли беше Патрис да я е открил в Ланскене? Дали не наблюдаваше фермата й, като дебнеше удобен момент, за да предприеме нещо? Дали самият той не се беше превърнал в един от селяните, за да я следи отблизо? Мисълта за това бе смехотворна, направо като от комикс; нещо, което самият той би написал на четиринайсетгодишна възраст в някой от ленивите следобеди край канала. Въпреки това чувстваше как гърдите му се свиват от тази мисъл. Представяше си Патрис малко като Зет, станал по-висок и по-озлобен с възрастта, с хлътнали бузи, безумни и хитри очи. Зет, но този път с истинска пушка да чака край вратата с онзи злобен преценяващ поглед. Беше нелепо, но в този миг му се струваше съвсем възможно, логичен завършек на това лято, когато Джо окончателно си замина, на събитията, които неотстъпно го връщаха към последния октомври на Поуг Хил Лейн. Във всеки случай подозренията не бяха по-нелепи от действителността.
Хрумна му да вземе колата, но после се отказа. Роза можеше да се крие зад някой храст край пътя и той не би могъл да я забележи, дори ако караше бавно. Затова тръгна пеша по пътя към Ланскене, като от време на време спираше, за да я вика по име. Надничаше в канавките и зад дърветата. Кривна от пътя, за да огледа едно езерце, което би изкушило любопитно дете, после надникна в изоставен обор. Но от Роза нямаше и следа. Когато наближи селото, реши да провери единствената реална възможност. Тръгна към дома на Мирей.
Първото, което забеляза, когато наближи, беше колата, паркирана отпред: дълъг сив „Мерцедес“ със затъмнени стъкла и регистрационни номера на кола под наем. Гангстерска кола, каза си. Или може би кола на медийна знаменитост. Сърцето му заби силно от внезапното прозрение. Джей се втурна към вратата. Без да чука, той я отвори и извика:
— Роза!
Тя седеше на стълбището в оранжевия си пуловер и дънки и разглеждаше албум със снимки. Ботушите й бяха оставени до вратата. Вдигна глава, когато Джей я извика по име, И се усмихна. Краката му се разтрепериха от облекчение.
— На какво си играеш, а? Търсих те къде ли не. Как попадна тук?
Роза го погледна невъзмутимо.
— Приятелката ти дойде да ме вземе. Англичанката.
— Къде е тя? — Джей почувства как облекчението му преминава в страшен гняв. — Къде е тя, по дяволите?
— Джей, скъпи! — Кери стоеше на вратата към кухнята, държеше чаша вино в ръка и явно се чувстваше като у дома си. — Не бих казала, че е уместно да използваш такъв език пред дете — тя го удостои с една от ослепителните си усмивки. Зад нея стоеше Мирей, внушителна като паметник в черната си домашна рокля.
— Минах през къщата да поговоря с теб, но ти беше излязъл — безгрижно обясни Кери. — Роза ми отвори. Двете с нея хубаво си поговорихме, нали, Роза?
Последното изречение беше на френски, вероятно за да включи в разговора и Мирей, която стоеше безмълвна отзад.
— Трябва да призная, че си бил много потаен. Джей, скъпи! Горката мадам Фезанд нямаше никаква представа.
Джей хвърли поглед към Мирей, която го гледаше, скръстила ръце на огромните си гърди.
— Кери — започна той.
Тя отново му отвърна с една от очарователните си усмивки.
— Каква чудесна среща — отбеляза Кери. — Знаеш ли, започвам да разбирам защо харесваш толкова това място. Толкова тайни! Толкова завладяващи персонажи! Мадам Д’Апи. Мадам Фезанд ми разказа всичко за нея. Не прилича много на героинята от твоята книга.
Джей погледна към Роза.