Колкото повече говореше тя, толкова по-зле се чувстваше Джей. Спомни си какво му бе казала Жозефин за цените на земята и сърцето му се сви. Той колебливо я попита какво ще стане, ако все пак случайно… За миг лицето на Мари стана сериозно. Тя сви рамене.
— Ще трябва да си отида — каза просто. — Да изоставя всичко и да се върна в Париж или Марсилия. Да отида в някой голям град. Да оставя Мирей да… — Мари не довърши изречението си и погледна весело и решително. — Но това няма да се случи — отсече тя. — Нищо такова няма да се случи. Винаги съм мечтала да живея на място като това — продължи и лицето й омекна. — Да имам ферма, своя земя, дървета, може би малка рекичка. Някъде на спокойствие. На сигурно място — Мари се усмихна. — Може би когато купя земята и няма вече аренда, за която да мисля, нещата ще тръгнат другояче — каза неочаквано. — Може би ще започна живота си в Ланскене отначало. Ще намеря на Роза няколко приятели на нейната възраст. Ще дам на хората втора възможност — тя си наля още една чаша от сладкото златисто вино. — Ще дам втора възможност на себе си.
Джей мъчително преглътна.
— А Мирей? Тя няма ли да ви създава проблеми?
Мари поклати глава. Очите й бяха притворени, котешки сънливи.
— Мирей няма да живее вечно — отвърна тя. — Купя ли земята, ще се оправя с Мирей. Стига само да получа фермата.
За кратко разговорът се прехвърли на други теми. Пиха кафе с „Арманяк“. Роза хранеше с петифури козлето през процепа между капаците на прозорците. После Мари я изпрати да си легне и Роза почти не протестира — наближаваше полунощ и тя бе останала будна много по-дълго, отколкото бе свикнала. Джей не можа да повярва, че детето не го издаде по време на вечеря. Донякъде съжаляваше за това. След като Роза се качи по стълбите с бисквита във всяка ръка и обещание за палачинки на закуска, Джей включи радиото, сипа още „Арманяк“ на Мари и й подаде чашата.
— М-м-м. Благодаря.
— Мари…
Тя го погледна мързеливо.
— Защо точно Ланскене? — попита той. — Не можахте ли да се преместите някъде другаде след смъртта на Тони? Да избягате от всички тези… проблеми с Мирей.
Мари посегна към последната петифура.
— Трябва да останем тук — каза накрая. — Просто така трябва.
— Но защо? Защо не в Монтобан или в Нерак, или в някое от близките села? Какво толкова има в Ланскене, което не можете да имате другаде? Защото Роза е израснала тук ли? Или… или заради Тони?
Тогава тя се разсмя, не подигравателно или злобно, а с някаква нотка, която Джей не можа да определи.
— Щом така ви харесва.
Внезапно сърцето му се сви.
— Не говорите много за него.
— Така е. Не говоря.
Мари мълчаливо се загледа в питието си.
— Съжалявам. Не биваше да ви питам. Забравете, че съм го казал.
Тя го погледна странно, после отново се загледа в чашата си. Дългите й пръсти шаваха нервно.
— Няма нищо. Вие ми помогнахте. Бяхте добър с мен. Но е сложно, разбирате ли? Исках да ви разкажа. Отдавна исках.
Джей се помъчи да й обясни, че не бива, че той не иска да знае, че има нещо друго, което отчаяно се опитва да й каже. Но нищо не се получи.
— Отдавна имам проблем с доверието — бавно заговори Мари. — След Тони. След Патрис. Казвах си, че нямам нужда от никого. Че ще ни бъде по-добре сами — на Роза и на мен. Че и без това никой няма да повярва, ако кажа истината — тя помълча малко, като рисуваше сложна фигура по тъмната повърхност на масата. — Винаги е така с истината — продължи. — Колкото повече ти се иска да я кажеш на някого, толкова по-трудно се оказва. Толкова по-невъзможно изглежда.
Джей кимна. Отлично разбираше това.
— Но с вас… — тя се усмихна. — Може би защото сте чужденец. Имам чувството, че ви познавам отдавна. Доверих ви се. Как иначе бих ви поверила Роза.