— Ти губиш — каза намусено. — Прави каквото искаш.
Той кимна.
— А поредицата?
— Може наистина да отида до Льо Пино — отвърна тя. — Жорж Клермон казва, че там са снимали адаптация на „Клошмерл“. Може да се получи приличен филм.
Джей се усмихна.
— Късмет, Кери.
Когато тя си отиде, Джей се изми и облече чиста тениска и дънки. За миг се замисли какво да прави по-нататък. Дори сега нямаше сигурни неща. В живота щастливият завършек не винаги е сигурен. Къщата около нас беше напълно тиха. Енергичното бръмчене, изпълнило въздуха и просмукало се в стените, беше изчезнало. Нямаше призрачен аромат на захар и дим. Дори в избата беше тихо. Бутилките вино — ново вино, „Сотерн“ и „Сент Емилион“ и дузината бутилки младо „Анжу“ — стояха неподвижно и мълчаха. Чакаха.
64
Към обед Попот донесе пакет и новини от селото. Филмовият екип така и не бе пристигнал, обяви тя въодушевено. Англичанката не беше взела интервю от никого. Жорж и Люсиен бяха бесни. Във всеки случай, свиваше рамене Попот, така може би беше най-добре. Всички знаеха, че плановете им никога не се увенчават с успех. Жорж вече говореше за ново начинание, някакъв план за строеж в Монтобан, който не можеше да се провали. В Ланскене животът продължаваше.
На пакета имаше пощенско клеймо от Кърби Монктън. Джей го отвори предпазливо, като внимателно разгъна твърдите листа кафява хартия и развърза връвта. Пакетът беше голям и тежък. Когато махна опаковката, отвътре изпадна плик. Той позна почерка на Джо. Имаше един-единствен чист лист избеляла хартия за писма.
„Поуг Хил Лейн, 15 септември.
Скъпи Джей,
Извинявай, че тръгнах така набързо. Никога не ме е бивало в сбогуванията. Исках да остана малко повече, но знаеш как е. Проклетите доктори не ти казват нищо до последната минута. Мислят, че като си стар, нищо не разбираш. Изпращам ти моята колекция — надявам се, че знаеш какво да правиш с нея. Когато получиш този плик, може би ще си научил някои неща. Погрижи се да намериш подходящата почва. С най-топли чувства,
Джей препрочете писмото. Докосна думите върху страницата, изписани със синьо мастило с онзи грижлив, разкривен почерк. Дори доближи хартията до лицето си, за да види дали не е останало нещо от него — цигарен дим може би или далечен аромат на зрели къпини. Но нямаше нищо. Ако имаше магия, тя не беше тук. После погледна пакета. Всичко бе вътре. Съдържанието на шкафа за семена, стотици малки пакетчета и фунийки от вестникарска хартия, сушени луковици, зърна, грудки, пухчета от семена, превърнали се в прах — всичко надписано и номерирано. Всяко пакетче носеше уханието на онези далечни места. Tuberosa rubra maritima, Tuberosa diabolica, tuberosa panax odarata, хиляди сортове картофи, тикви, чушки, моркови, над триста вида лук — цялата колекция на Джо. И, разбира се, „Специалитетът“. Tuberosa rosifea в целия си блясък, истинската пръстена ябълка, преоткритият оригинал.
Джей ги разглежда дълго. По-късно щеше да ги проучи всичките, да сложи всяко пакетче в правилното чекмедже в шкафа за подправки. По-късно щеше да има време да ги сортира, да ги надписва, номерира и вписва в каталози, докато и последното зрънце попадне на мястото си. Но първо трябваше да свърши много други неща. Да се види с някого. И да намери нещо. Нещо в избата.
Имаше само един възможен вариант. Той избърса с парцал добре познатия прах от стъклото, като се надяваше времето да не е направило съдържанието кисело. Бутилка за специален случай, каза си, последният от собствените му „Специалитети — 1962“, онази хубава година, първата, както се надяваше, от много хубави години. Уви бутилката в хартия и я пъхна в джоба на сакото си. Предложение за примирие.
Когато той пристигна, тя седеше в кухнята и лющеше грах. Носеше бяла риза над дънките, а светлината на слънцето червенееше върху косата й като есенен лист. Чуваше как отвън Роза вика Клопет.