Грешка. Джей предпазливо тръгна по пътеката, като се гушеше в сянката на дърветата, а краката му, обути в гуменки, стъпваха безшумно по изпечената от слънцето жълтеникава земя. Целият трепереше от прилив на адреналин, беше готов да побегне при най-малкия звук. Една птица шумно излетя от гнездото си и Джей застина неподвижно, твърдо убеден, че шумът се е разнесъл на мили наоколо. Нищо не се случи. Той почти наближи шлюза; вече виждаше мястото, където бе скрил кутията си със съкровища. По камъните още се въргаляха парчета строшена пластмаса. Джей се наведе, махна парчето трева, което закриваше подвижния камък, и понечи да го извади.
Толкова дълго си бе въобразявал, че чува звуци, че и сега си помисли, че те са само в главата му. Но ето че иззад храстите откъм запълнената с боклуци шахта се показаха силуети. Нямаше време да бяга. След най-много половин минута щяха да го забележат. От мястото, където се намираха, се виждаше цялата пътека, а мостът над железопътната линия бе твърде далеч. След секунди Джей щеше да се превърне в открита мишена.
Разбра, че има едно единствено място, където може да се скрие. Самият канал. Той беше почти пресъхнал; само тук-таме имаше вода, обрасла с тръстика, пълна с боклуци и затлачена с почти стогодишна тиня. Малкият крайбрежен насип се издигаше на около четири стъпки над водата и Джей можеше да остане скрит поне за кратко. Разбира се, след като стигнеха насипа или тръгнеха по пътеката, или се наведяха над мръсната вода, за да разгледат нещо на повърхността…
Но сега нямаше време да размишлява. Както беше приклекнал, Джей се спусна в канала и едновременно с това пъхна кутията със съкровища обратно в скривалището й. В първия миг почувства как краката му потъват в калта без съпротивление, после достигна дъното. Беше затънал почти до коленете в тиня. Тя се просмука в гуменките му и заседна между пръстите на краката му. Без да обръща внимание, той се приведе ниско, така че тръстиката загъделичка лицето му, твърдо решен да се скрие колкото може по-добре. Инстинктивно се огледа за нещо, което би могъл да използва като оръжие: камъни, консервени кутии, всичко, с което би могъл да се отбранява. Ако го забележеха, единственото му предимство щеше да бъде изненадата.
Съвсем беше забравил за торбичката на Джо в джоба си. Тя се беше измъкнала някак, сигурно докато Джей нагазваше в тинята, и той машинално я стисна в ръка, като същевременно се изсмя на себе си. Какво, за Бога, го караше да вярва, че една торбичка със сушени листа и клечки ще го предпази от неприятности? Как изобщо можеше да се надява на това?
Те вече бяха близо; на десетина крачки от него, както му се стори. Чуваше стъпките на ботушите им. Някой хвърли бутилка или буркан; стъкленият предмет се удари о камъните, счупи се и Джей се сви, когато парчета стъкло се посипаха по главата и раменете му. Сега решението да се скрие под тях му се струваше нелепо, самоубийствено. Трябваше само да се наведат, да погледнат надолу и той щеше да им падне в ръцете. Трябваше да избяга, мислеше си с горчивина, да побегне оттук, когато още имаше възможност. Стъпките наближиха. Девет крачки. Осем. Седем. Джей долепи буза до влажните камъни на стената на канала, опита се да се слее с нея. Торбичката на Джо беше подгизнала от пот в ръката му. Шест крачки. Пет. Четири.
Гласове — на момчето с бакенбардите и на приятеля му с гащи на самолетчета — отекнаха мъчително близо.
— Ня’а да стъпи тука по’ече, а?
— Ъ-хъ, ня’а да припари. Стъпи ли тука, шъ го смеля.
Това съм аз, като насън си каза Джей. Говорят за мен. Три крачки. Две крачки.
Чу се гласът на Зет, заплашителен и хладно безразличен:
— Шъ го причакам.
Две крачки. Една. Над главата му надвисна сянка и Джей се сниши още повече. Почувства как космите на тила му настръхват. Те гледаха надолу, към канала и той не смееше да вдигне глава, за да погледне, макар че потребността да види какво става го дразнеше като непоносим сърбеж, сякаш беше нажулен с коприва. Джей чувстваше погледите им върху тила си, чувстваше дишането на Зет. Не можеше да понася тази неизвестност нито миг повече. Трябваше да погледне нагоре, трябваше…
Едно камъче цопна в мръсната вода на около две стъпки от него. Той го видя с крайчеца на окото си. После второ камъче. Пльок.
Сигурно го дразнеха, мислеше отчаяно. Бяха го разкрили и само удължаваха момента, потискаха злобното си кикотене и мълчаливо събираха камъчета, за да ги хвърлят по него. Или може би Зет беше вдигнал въздушната си пушка, замислено се прицелваше и…
Но нищо не се случи. Тъкмо когато се накани да погледне, Джей чу стъпки на ботуши, които се отдалечаваха. Още едно камъче се удари в тинята, плъзна се към него и той трепна. После гласовете им лениво се отдалечиха в посока към шахтата; някой предложи да потърсят бутилки, по които да се целят.