Продължи да чака, странно вцепенен. Не смееше да помръдне. Това е уловка, казваше си, хитър номер, с който го примамват да излезе от прикритието си. Не може да не са го видели. Но гласовете продължиха да заглъхват, ставаха все по-слаби, докато момчетата вървяха по пътеката към изоставената шахта. Далечен изстрел с пушка. Смях зад дърветата. Невъзможно. Не можеше да не са го забелязали. И въпреки това…
Джей предпазливо извади кутията си със съкровища. Торбичката в ръката му беше почерняла от пот. Наистина помогна, каза си стъписан. Невъзможно е, но помогна.
9
— Дори най-нелепият и безчувствен герой — говореше той на студентите си от вечерния курс — може да стане по-човечен, ако има кого да обича. Дете, любима, дори в краен случай куче.
Освен ако не пишеш научна фантастика, помисли си и внезапно се усмихна. Там всички са с еднакво изцъклени жълти очи.
Седна върху бюрото точно до претъпкания си брезентов сак, като едва устоя на изкушението да го докосне, да го отвори. Студентите го гледаха с възторжени лица. Някои си водеха записки. „Дори… — пишеха усърдно те — в краен случай… куче.“
Преподаваше им по настояване на Кери, донякъде се дразнеше от амбициите им, от робското им подчинение на правилата. Бяха петнайсет, облечени в почти униформено черно; усърдни млади мъже и напрегнати млади жени, късо подстригани, с обеци на веждите и превзето ученическо произношение. Едно от момичетата — толкова приличаше на Кери преди около пет години, че можеха да минат за сестри — четеше на глас разказ, който беше написало, упражнение по характеризация. В него се разказваше за самотна чернокожа майка, която живееше в жилищен блок в Шефилд. Джей току докосваше брошурата в джоба си и се мъчеше да слуша, но гласът на момичето беше монотонен и някак дразнещ, като досадно жужене на пчела. Той кимаше от време на време, за да демонстрира интерес. Чувстваше се и малко пиян.
От миналата нощ светът като че ли се беше променил, бе станал по-ясно видим. Сякаш след като години наред се беше взирал в нещо, без да го вижда, изведнъж всичко се бе изяснило.
Младата жена не млъкваше. Докато четеше, правеше гримаси и нервно сритваше крака на масата. Джей преглътна прозявката си. Толкова е вглъбена, каза си. Вглъбена и някак отблъскваща в тази своя съсредоточеност, като пубертет, който оглежда кожата си за черни точки. Във всяко изречение се повтаряше думата „дявол“ или „дяволите“, вероятно в търсене на автентичност. Прииска му се да избухне в смях. Момичето я произнасяше натъртено: „дияволите“.
Знаеше, че не може да е пиян. Беше изпил бутилката преди няколко часа и дори тогава бе почувствал само леко замайване. След случилото се през деня беше решил да не ходи на курса, но все пак отиде, неочаквано ужасен от перспективата да се прибере обратно вкъщи и да се сблъска с безмълвното неодобрение на вещите на Кери. Ще убия времето, каза си. Само ще убия времето. Може би виното на Джо наистина беше изветряло, но Джей изпитваше странно въодушевление. Сякаш обичайният ход на събитията бе спрял за ден и му беше дал извънредна почивка. Може би състоянието му се дължеше на това, че напоследък мислеше твърде много за Джо. Спомените бяха нахлули накуп в главата му, твърде много, за да бъдат подредени, сякаш в изпитата бутилка имаше не вино, а време, изпарило се от киселата утайка като дим, като дух, който го беше променил, беше го направил… какъв? По-луд? По-разумен? Не можеше да се съсредоточи. Радиостанцията за стари шлагери, нагласена постоянно на отминалите лета, безцелно свиреше в главата му. Чувстваше се отново на тринайсет, попаднал в плен на видения и фантазии. Тринайсетгодишен, отново в училище, и уханието на лятото влиза през прозореца, Поуг Хил Лейн е наблизо, само трябва да свие зад ъгъла, и тежкото тиктакане на часовника отброява секундите до края на учебния срок.
Внезапно осъзна, че сега той е учителят. Учител, полудял от нетърпение в очакване на ваканцията. Учениците му отчаяно копнееха да бъдат тук, жадно попиваха всяка най-безсмислена дума. В края на краищата той беше Джей Макинтош, човекът, написал „Три лета с Джо Пръстената ябълка“. Писателят, който не пише. Учител, който няма на какво да ги научи.
Тази мисъл го накара да се разсмее с цяло гърло.