Стори му се, че нещо витае във въздуха. Тънка струйка смехотворен газ, непознат аромат, долетял отдалеч. Момичето с монотонния глас престана да чете — или може би беше свършило — и го погледна обидено, сякаш го обвиняваше. Толкова приличаше на Кери, че Джей не можа да се с държи и отново се разсмя.
— Днес си купих къща — обяви той неочаквано.
Те го гледаха, без да реагират. Един младеж в риза а ла Байрон си записа: „Днес… си купих… къща.“
Джей извади брошурата от джоба си и отново я погледна. Беше се поизмачкала и зацапала от многото разглеждане, но при вида на снимката сърцето му подскочи.
— Не точно къща — поправи се. — Замък. Чато3 — той отново се засмя. — Така го наричаше Джо. Неговото чато в Бордо.
Отвори брошурата и прочете текста на висок глас. Студентите покорно го изслушаха. Момчето с байроновската риза си водеше записки.
— „Шато Фудуен, Лот е Гарон. Ланскене су Тан. Този автентичен замък от XVIII век в сърцето на най-популярната винарска област във Франция включва лозе, овощна градина, езеро и обширна прилежаща земя плюс място за гараж, работеща дестилационна инсталация, пет спални, приемна и всекидневна, покрив с оригинални дъбови подпори. Подходящ за обновяване.“ Разбира се, струваше ми над пет хиляди лири. От 1975 година насам цените са скочили доста.
Изведнъж Джей се запита колко от присъстващите тук студенти са били родени през 1975. Те го гледаха мълчаливо, мъчеха се да проумеят.
— Извинете, господин Макинтош — това беше момичето, което продължаваше да стои изправено с войнствен вид. — Можете ли да обясните какво общо има това с моя разказ?
Джей отново се разсмя. Сега всичко му се струваше забавно, нереално. Беше способен да извърши всичко, да каже всичко. Границите на нормалността бяха премахнати. Каза си, че това състояние е близко до опиянението. През всичките тези години беше пил, без да стига до него.
— Разбира се — усмихна й се той. — Това — и размаха брошурата, за да могат всички да я видят — е най-оригиналният и възхитителен продукт на творческо писане, който съм чел от началото на семестъра насам.
Мълчание. Дори момчето с байроновската риза забрави да записва и го изгледа със зяпнала уста. Джей се усмихна широко и огледа студентите в търсене на реакция. Всички лица бяха преднамерено безизразни.
— Защо сте дошли тук? — попита изведнъж. — Какво очаквате да получите от този курс?
Положи усилие да не се засмее при вида на ужасените им лица, на любезните им стъписани погледи. Чувстваше се по-млад от всички тях, дързък ученик, който се обръща към цяла аудитория тесногръди, педантични учители.
— Вие сте млади. Имате въображение. Защо, за Бога, сте седнали да пишете за самотни чернокожи майки и шотландци наркомани, защо в такова изобилие използвате думата „дияволите“?
— Ами, господине, вие поставихте задачата.
Не беше победил войнствената млада жена. Тя го гледаше злобно и стискаше с тънки пръсти презрения си разказ.
— Зарежете задачата! — весело извика той. — Не можете да пишете само защото някой ви е поставил задача! Трябва да пишете, защото изпитвате потребност да го правите или защото се надявате, че някой ще ви изслуша, или защото писането ще излекува някаква рана във вас, ще съживи нещо мъртво…
За да подчертае думите си, Джей потупа тежкия брезентов сак на бюрото си и от него се разнесе характерният звън на бутилки, които се удряха една в друга. Той отново се обърна към студентите. Беше като в унес.
— Къде е магията, това искам да знам! — възкликна. — Къде са вълшебните килимчета, хаитянските вуду заклинания, самотните герои с револвери и голите дами, вързани за железопътните релси? Къде са индианските ловци, четириръките богини, пиратите и гигантските горили? Къде, по дяволите, са космическите пришълци?
Възцари се дълго мълчание. Студентите го гледаха втренчено. Младата жена така силно стискаше в ръце разказа си, че листата се бяха смачкали. Лицето й беше пребледняло.
— Ядосан сте, нали? — гласът й трепереше от гняв и отвращение. — Затова постъпвате така с мен. Сигурно сте ядосан за нещо.
Джей отново се разсмя.
— Ще си послужа с нечии думи — мисля, че бяха на Чърчил: „Може да съм ядосан, но ти пак ще бъдеш грозна на сутринта.“
— Вървете по дяволите! — сопна му се младата жена, като този път произнесе думата „дяволите“ както трябва и припряно се запъти към вратата. — По дяволите и вие, и вашият курс! Ще се оплача на декана за това!
След като излезе, за секунда в стаята се възцари мълчание. После се разнесе шушукане. Стаята се изпълни с шепот. В първия миг Джей не можа да определи дали това е истински шум, или го чува само в главата си. Брезентовият сак дрънчеше и потропваше, тракаше и шаваше. Шумът, въображаем или не, беше непоносим.