Тогава младежът с байроновската риза стана и заръкопляска.
Двама-трима други студенти го изгледаха предпазливо, после се присъединиха към него. Още неколцина заръкопляскаха заедно с тях. Скоро половината група стана на крака, като повечето ръкопляскаха. Продължаваха да ръкопляскат и когато Джей взе брезентовия си сак и тръгна към вратата. Отвори я и излезе, като много тихо я затвори след себе си. Ръкоплясканията започнаха да заглъхват, разнесе се смутено мърморене. От брезентовия сак се чу подрънкване на бутилки. След като бяха свършили работата си, „Специалитетите“ около мен зашепнаха своите тайни.
10
След това той ходи при Джо още много пъти, но така и не свикна с виното му. Джо не се изненадваше, когато го виждаше да идва, просто изваждаше шише лимонада, сякаш го бе очаквал. Не питаше и за магическата торбичка. Няколко пъти Джей отваряше дума за това със скептицизма на човек, който тайно копнее да бъде убеден, но старецът отбягваше темата.
— Магия — казваше и хитро му намигаше, сякаш на шега. — Научих я от една дама в Пуерто Крус.
— Мислех, че е било на Хаити — възразяваше Джей.
Джо свиваше рамене.
— Няма значение — не губеше самообладание той. — Свърши работа, нали?
Джей трябваше да признае, че наистина е така. Но това бяха нищо и никакви билки. Билки и някакви клечки, събрани в торбичка. И все пак го бяха направили…
Джо се усмихна.
— Тц. Не, момче. Не невидим.
Той килна каскета си назад, за да не пречи на очите му.
— Тогава какво стана?
Старецът го погледна.
— Някои растения си имат свойства, нали?
Джей кимна.
— Аспиринът. Напръстникът. Хининът. Едно време на това са му викали магия.
— Лечебни растения.
— Може и така. Само че преди няколкостотин години не правели разлика между магията и медицината. Хората просто знаели това-онова. Вярвали в някои неща. Като например, че ако дъвчеш детелина, няма да те боли зъб, или че полският джоджен лекува болно гърло, или че листата от самодивско дърво пазят от зли духове — той погледна към събеседника си, сякаш за да провери дали момчето приема думите му на сериозно. — Свойства — каза. — Ако пътуваш достатъчно и си отворен за нови неща, можеш да научиш много.
Джей никога не можеше да разбере дали Джо наистина вярва в това или непринудените му приказки за магии и чудеса са просто част от сложен план, с който цели да го баламосва. Със сигурност старецът обичаше да се шегува. Забавляваше се от пълното невежество на Джей по отношение на всичко, свързано с градинарството, и седмици наред караше момчето да вярва, че най-обикновен стрък маточина е филиз на спагетено дърво, като му показваше тънките меки израстъци на „спагетите“ между твърдите като хартия листа, или че големите бурени могат да изваждат корените си от земята и да се движат като трифиди, или че мишки се ловят с валериан. Джей беше лековерен и Джо изпитваше истинско удоволствие от това да изнамира нови начини за баламосване. Но за някои неща беше напълно искрен. Може би в края на краищата и сам бе започнал да вярва на измислиците си, след като години наред беше карал други да вярват в тях. Животът му зависеше от дребни ритуали и суеверия, голяма част заимствани от опърпаната книга „Наръчник на билкаря“, която държеше на шкафчето до леглото си. Гъделичкаше доматите, за да растат. Никога не изключваше радиото, като твърдеше, че растенията се развиват по-добре на музика. Те предпочитаха „Рейдио Уан“ — според Джо празът израстваше с два инча по-дълъг под влияние на „Джуниър Чойс“ на Ед Стюарт, затова когато работеше, пееше заедно с радиото „Диско кралица“ или „Не изоставяй мъжа си“ и старческият му глас се извисяваше важно над храстите с червен касис, докато ги подкастряше или береше плодовете. Винаги садеше на новолуние и береше на пълнолуние. В оранжерията си имаше лунен календар и всички дни в него бяха отбелязани с десетина различни цвята: кафяв за картофите, жълт за пащърнака, оранжев за морковите. Поливането също се извършваше по астрологичен график, както и подкастрянето и пресаждането на дърветата. И най-интересното беше, че градината му беше в отлично състояние под влияние на тези ексцентрични грижи, с избуяли лехи от превъзходно зеле и ряпа, моркови — сладки, сочни и по чудо незасегнати от голи охлюви, дървета, чиито клони почти докосваха земята, отрупани с ябълки, круши, сливи, череши. Пъстроцветни знаци с ориенталски вид, залепени с тиксо за клоните, отпъждаха птиците и те не кълвяха плодовете. Астрологични знаци, прилежно забодени в едрия пясък на пътеките и изработени от парчета счупени грънци и цветно стъкло, ограждаха лехите. При Джо китайската медицина вървеше ръка за ръка с английския фолклор, химията — със суеверията. Доколкото Джей можеше да съди, старецът вероятно вярваше във всичко това. Момчето обаче със сигурност вярваше на думите му. На тринайсет години всичко е възможно. Всекидневна магия, така я наричаше Джо. Лаическа алхимия. Без съскане, без пушек и фойерверки. Чисто и просто смесица от билки и корени, набрани при благоприятна подредба на планетите. Заклинание, промърморено под носа, набързо надраскан въздушен символ, научен от пътуващи цигани. Може би самият Джей не би я възприел, ако беше по-помпозна и тържествена. Но въпреки ексцентричните си вярвания — или може би тъкмо заради тях — Джо винаги беше спокоен и уверен, притежаваше вътрешен покой, който цареше и навсякъде край него и който будеше любопитство, може би дори завист у момчето. Старецът бе в мир със себе си, живееше сам в малката си къщурка, заобиколен от растения и едновременно с това притежаваше забележителен нюх за чудеса и възприемаше света с радостно любопитство. Беше почти необразован, на дванайсет години бе напуснал училище, за да започне работа в мините, но въпреки това беше неизчерпаем извор на информация, анекдоти и народни предания. Колкото повече напредваше лятото, толкова по-често ходеше момчето при Джо. Той никога не задаваше въпроси, просто оставяше Джей да говори, докато самият се трудеше в градината си или на малкото парче безстопанствена земя край железопътния насип, която обработваше за свои нужди. От време на време кимаше, за да покаже, че е чул, че слуша. Заедно хапваха парчета плодов сладкиш или големи сандвичи с бекон и яйца — Джо не признаваше нискокалоричен хляб „Тримбъл“ — и пиеха силен сладък чай. От време на време Джей донасяше цигари, бонбони или списания и старецът приемаше тези подаръци без израз на особена благодарност и без учудване, точно както реагираше и на присъствието му. След като преодоля първоначалната си стеснителност, момчето дори започна да чете на Джо някои от разказите си. Старецът слушаше с тържествено и, както му се струваше, почтително мълчание. Когато на Джей не му се говореше, Джо разказваше за себе си, за работата в мините, за това как през войната ходил във Франция, прекарал в Диеп шест месеца, а после една граната откъснала два от пръстите на ръката му — тук старецът сръчно размърдваше осакатената си ръка и тя заприличваше на морска звезда — и тъй като станал негоден за военна служба, отново се върнал на работа в мините, а шест години по-късно заминал за Америка като моряк на товарен кораб.