— И всичко това заради интензивното земеделие — отбелязваше той, подпрян на лопатата си, докато отпиваше глътка чай от голямата си чаша. — Прекаленото специализиране убива разнообразието. Впрочем хората не познават разнообразието. Те искат всичко да изглежда едно и също. Кръгли червени домати; изобщо не ги интересува, че продълговатите жълти са много по-вкусни, не си правят и труда да ги опитат. Червените изглеждат по-добре в щайгите.
И махваше неопределено с ръка към стройните редове, насадени по железопътния насип, към саморъчно направените стъклени сандъчета за разсад в изоставения блокпост, овощните дървета край стената на къщата.
— Тук растат неща, каквито не могат да се намерят никъде другаде в цяла Англия — тихо казваше старецът, — а в моя шкаф има такива семена, каквито няма никъде другаде по света.
Джей го слушаше слисан. Никога досега не се беше интересувал от растения. Трудно можеше да различи „Грани Смит“ от „Ред Делишъс“. Знаеше какво представляват картофите, разбира се, но Джо говореше за сини пръстени ябълки и розови елхови ябълки, за каквито момчето никога досега не беше чувало. Мисълта, че тук се крият тайни, че съвсем наблизо, на железопътния насип, виреят никому неизвестни, отдавна забравени растения, за които знае само един старец, изпълваше Джей с трепетно, неизпитано досега вълнение. Разбира се, отчасти това се дължеше на самия Джо. На историите му. На енергичния му нрав. Джей започваше да забелязва у стареца нещо, което не бе откривал у никого досега. Призвание. Чувство за предназначение.
— Защо си се върнал, Джо? — попита го той един ден. — След толкова много пътешествия защо реши да се върнеш тук?
Джо го изгледа важно изпод козирката на миньорския си каскет.
— Това е част от моя план, момче — отвърна. — Няма да остана тук вечно. Някой ден пак ще тръгна на път. Скоро.
— Накъде?
— Ще ти покажа.
Той бръкна в работната си риза и извади опърпан кожен портфейл. Отвори го и разгъна цветна снимка, изрязана от списание, като много внимаваше да не я разкъса по побелелите гънки. На снимката имаше къща.
— Какво е това? — попита Джей и присви очи.
Изглеждаше съвсем обикновена къща — голяма, построена от избелял розов камък, с дълъг парцел земя отпред, върху която зеленееха равни редове някакви насаждения. Джо внимателно разглади хартията.
— Това е моето чато, момче — каза. — В Бордо, ще рече във Франция. Моето чато с лозе и стогодишна овощна градина с праскови, бадеми, ябълки и круши — очите му блестяха. — Като събера пари, ще го купя — пет хилядарки ще стигнат — и ще започна да правя най-хубавото вино на юг. Чато Кокс, реколта 1975. Как ти се струва?
Джей го изгледа недоверчиво.
— В Бордо има слънце през цялата година — весело продължи Джо. — Портокали през януари. Праскови колкото топки за крикет. Маслини. Киви. Бадеми. Пъпеши. И простор. Хиляди мили овощни градини и лозя, евтина земя. Почвата е като плодов сладкиш. Хубави момичета с боси крака продават грозде. Рай.
— Пет хиляди лири са много пари — недоверчиво отбеляза Джей.
Джо чукна носа си с показалец.
— Ще отида там — каза загадъчно. — Ако искаш нещо достатъчно силно, накрая винаги го получаваш.
— Но ти дори не говориш френски.
В отговор на това Джо произнесе дълга тирада от неразбираемо бърборене. Джей не беше чувал нищо подобно досега.
— Джо, аз уча френски в училище — каза момчето. — Това изобщо не прилича на…
Старецът го изгледа снизходително.
— Това е на диалект, момче — обясни той. — Научих го от един цигански катун в Марсилия. Повярвай ми, там ми е мястото.
Старецът грижливо сгъна снимката и я прибра в портфейла си. Джей го гледаше с възхищение. Вече изобщо не се съмняваше в думите му.
— Един ден ще видиш и ще разбереш, момче — каза Джо. — Само почакай.
— Може ли да дойда с теб? — попита Джей. — Ще ме вземеш ли със себе си?
Старецът склони глава на една страна и се замисли сериозно.