— Може, момче, щом искаш да дойдеш. Може, как да не може!
— Обещаваш ли?
— Добре — той се усмихна. — Обещавам. Кокс и Макинтош, най-добрите винари в Бордо. Как ти се струва?
Те вдигнаха тост за мечтите си с топло къпиново вино, реколта 1973.
11
Когато Джей пристигна в „Спай“, беше десет часа и партито беше в разгара си. Поредното литературно мероприятие на Кери, каза си мрачно. Отегчени журналисти, евтино шампанско и пърхащи млади създания, които се навъртат около преситени застаряващи величия като самия него. Кери никога не се уморяваше от подобни изяви, където подхвърляше имена като конфети — Жермен и Уил, и Юън, — обикаляше от един гост на друг с достолепието на високопоставена жрица. Едва сега Джей осъзна колко мразеше всичко това.
Той мина през къщи само колкото да си вземе някои неща и видя червената лампичка на телефонния секретар да мига ожесточено, но въпреки това не прослуша съобщението. Бутилките в брезентовия му сак кротуваха. Сега той беше в процес на ферментация, мяташе се от една в друга крайност, ту възторжен, ту тъжен до сълзи, ровеше из нещата си като крадец, обзет от страх, че ако спре дори за секунда, ще изгуби инерция и ще се върне завинаги обратно в стария си живот. Включи радиото и отново попадна на станцията за стари шлагери. Звучеше „Отплаване“ на Род Стюарт, една от любимите на Джо — „все ми напомня за моите пътешествия, момче“, — и Джей се заслуша, докато тъпчеше дрехи в сака върху смълчаните бутилки. Поразително беше колко малко неща не би искал да остави. Пишещата машина. Незавършения ръкопис на „Храбрият Кортес“. Няколко любими книги. Радиото. И, разбира се, „Специалитетите“ на Джо. Още един импулс, каза си. Виното нямаше стойност, почти не ставаше за пиене. И въпреки това Джей не можеше да се отърси от чувството, че в тези бутилки се съдържа нещо, от което има нужда. Нещо, без което не може.
„Спай“ приличаше на много други лондонски клубове. Имената са различни, обстановката е различна, но местата са едни и същи: лъскави, шумни и бездушни. Към полунощ повечето гости изоставяха всички претенции за интелектуалност, каквито дотогава демонстрираха, и се залавяха със сериозната задача да се напият, като флиртуват помежду си или обиждат съперниците си. Докато слизаше от таксито с брезентовия сак на рамо и единствения си куфар в ръка, Джей осъзна, че е забравил поканата си. Въпреки това след кратка препирня с портиера успя да предаде бележка на Кери и няколко минути по-късно тя се появи в роклята си от „Гост“ с най-студената си усмивка.
— Всичко е наред — махна Кери на портиера. — Той просто е разсеян.
Зелените й очи блеснаха и тя се обърна към Джей, като огледа дънките, дъждобрана, брезентовия сак.
— Както виждам, не си облякъл костюма от Армани — каза.
Еуфорията най-после си беше отишла и бе оставила след себе си само лек махмурлук, но Джей с изненада откри, че решимостта не го е напуснала. Докосването до брезентовия сак като че ли помагаше по някакъв начин и той го опипа, сякаш за да се увери, че наистина съществува. Вътре бутилките тихичко издрънчаха.
— Купих къща — каза и извади поизмачканата брошура. — Виж. Това е замъкът на Джо, Кери. Купих го тази сутрин. Веднага го познах.
Под безизразния поглед на студените и зелени очи Джей се почувства абсолютно нелепо, като хлапак. Нима наистина бе очаквал, че тя ще го разбере? Самият той трудно разбираше импулсивното си поведение.
— Казва се Шато Фудуен — добави.
Кери го погледна изпитателно.
— Купил си къща?
Джей кимна.
— Просто ей така си отишъл и си я купил? — попита тя смаяна. — Днес?
Той отново кимна. Толкова много неща искаше да й каже! Че това е съдба, магията, която двайсет години бе търсил да преоткрие. Искаше да й обясни за брошурата, за снопа светлина върху плика, за това как страниците се бяха разтворили сами и снимката бе привлякла погледа му. Искаше да й обясни за неочакваната решителност, за увереността, за чувството, че къщата е избрала него, а не той нея.
— Не може да си купил къща — Кери все още отказваше да се примири с факта. — Боже мой, Джей, та ти се колебаеш с часове, преди да си купиш риза!
— Този път беше различно. Беше като… — той търсеше подходящите думи, за да обясни обзелото го чувство. Странно преживяване, непреодолимо желание да притежаваш нещо на всяка цена. Не беше се чувствал така от детските си години. Ясното съзнание, че животът няма да бъде пълноценен без този безкрайно желан, вълшебен, тотемен предмет — чифт слънчеви очила, комплект ваденки с Адските ангели, билет за кино, последният сингъл на най-популярната група — и убеждението, че притежанието му ще промени всичко, а присъствието му в джоба трябва непрекъснато да се проверява и препроверява. Това не беше потребност на възрастен човек. Беше нещо далеч по-примитивно, по-дълбоко и интуитивно. Изведнъж Джей с учудване осъзна, че от двайсет години насам не беше желал нищо истински.