— Сякаш… отново се върнах на Поуг Хил Лейн — каза той, като знаеше, че тя няма да разбере. — Сякаш през последните двайсет години не съм живял.
Кери го гледаше абсолютно безизразно.
— Не мога да повярвам, че ей така изведнъж си купил къща — отвърна. — Кола — да. Мотоциклет — добре. Това е нещо, което — сега като си помисля — би могъл да направиш. Да си купиш някоя играчка за големи. Но къща… — тя поклати глава озадачена. — За какво ти е?
— За да живея в нея — просто каза Джей. — За да работя в нея.
— Но това е някъде във Франция — гласът й стана рязък от гняв. — Джей, аз не мога да си позволя да прекарвам цели седмици във Франция. Следващия месец трябва да започна нова поредица. Имам прекалено много ангажименти. Има ли поне летище наблизо?
Тя се сепна, отново погледна брезентовия сак и сякаш едва сега забеляза куфара, спортните дрехи, с които беше облечен — като за път. Между вдигнатите й вежди се появи бръчка.
— Виж, Кери…
Кери повелително махна с ръка.
— Прибери се у дома — каза. — Не можем да обсъждаме това тук. Прибери се, Джей, почини си и когато се върна, ще поговорим за всичко. Съгласен ли си?
Сега говореше предпазливо, като на лесно избухлив маниак.
Джей поклати глава.
— Няма да се върна повече там — отвърна той. — Имам нужда да се махна за известно време. Исках да ти кажа довиждане.
Дори в този момент Кери не показа и следа от учудване. Гняв — да. Почти ярост. Но продължаваше да изглежда невъзмутима, убедена в това, което говори.
— Пак ти е докривяло, Джей — заговори тя. — Изобщо не си обмислил нещата. Идваш при мен с това налудничаво хрумване за втора къща и понеже аз не го приемам тутакси с въодушевление…
— Това няма да бъде втора къща.
Тонът му изненада и двамата. Прозвуча почти грубо.
— И какво, по дяволите, означава това? — попита Кери тихо и заплашително.
— Означава, че ти изобщо не ме слушаш. Не мисля, че изобщо някога си ме слушала — той помълча малко и продължи: — Винаги си ми казвала да порасна, да разсъждавам сам, да действам. Но всъщност ти е приятно да ме държиш като постоянен наемател в дома си, да бъда изцяло зависим от теб. Аз нямам нищо свое. Познанства, приятели — всичките са твои, не мои. Дори избираш дрехите ми. Аз имам свои пари, имам свои книги, не бих казал, че изнемогвам и мизерствам.
Кери заговори развеселено, почти снизходително:
— Значи за това било всичко? Малка декларация на независимост? — тя бързо го целуна по бузата. — Добре. Разбирам, че не си искал да ходиш на парти и съжалявам, че не го забелязах още тази сутрин — сложи ръка на рамото му и го удостои с ослепителната си усмивка, патент на Кери О̀Нийл.
— Моля те. Изслушай ме. Поне този път.
Той се запита дали и Джо се бе чувствал по същия начин. Толкова по-лесно е да си тръгнеш без нито една дума, за да избягаш от обвиненията, сълзите, неразбирането. За да избягаш от чувството за вина. Но по някаква причина Джей не можеше да постъпи така с Кери. Знаеше, че тя не го обича вече. Ако изобщо някога го беше обичала. И въпреки това не можеше да постъпи така. Може би защото знаеше какво е.
— Опитай се да ме разбереш. Това място — той махна с ръка към клуба, към окъпаната в неонови светлини улица, схлупеното небе, целия Лондон, тягостен, мрачен и заплашителен — вече не е за мен. Не мога да мисля свободно, когато съм тук. Прекарвам всичките си дни в очакване на нещо, на някакъв знак…
— О, за Бога, кога ще пораснеш! — тя внезапно избухна и гласът й стана писклив като на разярена птица. — Това ли е извинението ти? Някакво идиотско очакване? Ако прекарваш по-малко време в хленчене за онзи стар глупак Джо Кокс и се огледаш наоколо, ако се опиташ да промениш нещо и да поемеш отговорност, вместо да ми говориш за знаци и знамения…
— Но аз това и правя — прекъсна я Джей. — Поемам отговорност. Правя това, което винаги си искала от мен.
— Не като бягаш във Франция! — сега в гласа й се долавяше нотка на паника. — Не ей така изведнъж! Ти си ми задължен. Без мен не можеш да преживееш и две минути. Аз те запознах с хора, използвах контактите си за теб. Ти беше чудо за три дни, автор на една-единствена книга, забравено величие, проклет фалшив…