За миг Джей я видя като страничен наблюдател. Странно, каза си равнодушно, колко бързо невъзмутимостта може да се смени с чиста злоба. Червените й устни бяха тънки, злостни. Очите й — присвити. Гняв, добре познат и освобождаващ, го обгърна като наметало и той се разсмя.
— Стига глупости — каза. — Изгодата винаги е била взаимна. Харесваше ти да споменаваш името ми по партита, нали? Аз бях аксесоар. За теб беше добре да те виждат с мен. Ти си точно като онези, които четат поезия в метрото. Хората те виждаха с мен и си мислеха, че си истински интелектуалец, а не амбициозна медийна еднодневка без нито една оригинална мисъл в главата.
Кери го гледаше стъписана и бясна с широко отворени очи.
— Какво?
— Довиждане.
Той се обърна и тръгна.
— Джей!
Тя посегна към него и блъсна с ръка брезентовия сак. Вътре бутилките зашушукаха и се закискаха.
— Как си позволяваш да ми обръщаш гръб? — изсъска Кери. — Нямаше нищо против да използваш познанствата ми, когато ти отърваше. Как смееш да идваш тук и да ми заявяваш, че си тръгваш, без дори да ми дадеш нормално обяснение? Ако имаш нужда от лично пространство, кажи. Върви във френския си замък, щом толкова искаш, повърти се там, почувствай атмосферата, ако това ще помогне.
Изведнъж го погледна изпитателно.
— Това ли е? Нова книга ли пишеш? — сега гласът й беше изпълнен с копнеж, гневът бързо се бе сменил с въодушевление. — Ако това е причината, трябва да ми кажеш, Джей. Дължиш ми го. След толкова време…
Джей я погледна. Толкова лесно беше да каже „да“. Да й подхвърли нещо, което би могла да разбере, може би дори да прости.
— Не знам — каза накрая. — Не съм убеден.
В този момент по улицата мина такси и Джей му махна да спре. Хвърли багажа си на задната седалка и скочи вътре. Кери извика и удари с длан по прозореца на колата, сякаш беше лицето му.
— Върви тогава! Бягай! Крий се! Знаеш ли, ти си същият като него: беглец! Само това можеш да правиш! Джей! Джей!
Таксито плавно се отдели от бордюра, Джей се усмихна и се облегна на брезентовия си сак. През целия път до летището отвътре се чуваше доволно приглушено подрънкване.
12
Лятото беше в разгара си и Джей все по-често ходеше на Поуг Хил Лейн. Когато идваше, Джо като че ли се радваше да го види, но никога не питаше за дните, когато Джей пропускаше да дойде. Момчето често се промъкваше до канала или до железопътната линия, предпазливо надзираваше някогашната си територия, като винаги беше нащрек за Зет и двамата му приятели. Скривалището му до шлюза вече не беше сигурно, затова Джей прибра от там кутията си със съкровища и започна да търси друго, по-безопасно място. Накрая намери такова в захвърлената кола на бунището и залепи кутията под ръждясалия резервоар за гориво. Той харесваше старата кола. Прекарваше часове в нея, като се изтягаше на единствената останала седалка и вдъхваше плесенясалия мирис на старата кожена тапицерия, невидим зад избуялата растителност. Един-два пъти дочу гласовете на Чет и приятелите му съвсем наблизо, но легнал на пода на колата и здраво стиснал в ръка торбичката на Джо, се чувстваше в безопасност. Можеха да го видят само ако бяха в непосредствена близост до колата. Гледаше и слушаше, завладян от удоволствието, което му доставяше шпионирането на враговете. В такива моменти той безрезервно вярваше в силата на магическата торбичка.
Когато лятото неизбежно наближи края си, Джей осъзна, че се е привързал към Кърби Монктън. Напук на себе си, той бе намерил тук нещо, каквото нямаше никъде другаде. Юли и август се изнизаха безмилостно, отплаваха надалеч като красиви бели шхуни. Джей ходеше на Поуг Хил Лейн почти всеки ден. Понякога двамата с Джо бяха сами, но много често го посещаваха и други хора, въпреки че старецът като че ли нямаше роднини. Идваха съседи, приятели. Джей понякога ревнуваше от тях, негодуваше заради времето, което прекарваха там, но Джо посрещаше всички радушно и им даваше цели кашони плодове от градината си, дебели връзки моркови, чували картофи, бутилка къпиново вино на един, рецепта за прах за зъби на друг. Той предлагаше любовни еликсири, чайове, торбички с ароматни билки. Хората идваха уж за плодове и зеленчуци, но се затваряха с него насаме и говореха приглушено, а понякога си тръгваха с малки вързопчета в салфетка или парче плат, които стискаха в ръка или криеха в джоба. Джо никога не им искаше пари. Понякога му даваха най-различни неща в замяна: един-два хляба, домашен пай, цигари. Джей се чудеше по какъв начин старецът печели парите, с които живее, и откъде ще намери 5000 лири, за да купи своя замък, за който така мечтае. Но когато го питаше за тези неща, Джо само се смееше.