С наближаването на септември всеки ден сякаш придобиваше особено, неповторимо значение, митичен смисъл. Джей се разхождаше край канала като замаян, като болен от носталгия. Записваше си нещата, които Джо му казваше по време на дългите им разговори край храстите с червен касис, и вечер, преди да заспи, ги възстановяваше в съзнанието си. Часове наред караше колелото си по пустите, вече добре познати улици и вдишваше топлия опушен въздух. Изкачваше хълма на Горен Кърби, гледаше отвисоко към пурпурно черните Пенински планини и искаше да остане тук завинаги.
Самият Джо изглеждаше невъзмутим. Държеше се както винаги, береше своите плодове и ги нареждаше в щайги, като от опадалите правеше сладко, набелязваше диворастящите билки и ги обираше на пълнолуние, береше боровинки край блатата и къпини по железопътния насип, правеше лютеници от домати, туршия от карфиол, приготвяше торбички сушена лавандула против безсъние, гаултерия4 за бързо оздравяване, люти чушки с розмарин в олио и маринован лук за зимата. И, разбира се, правеше вино. Цяло лято Джей усещаше мириса на вино, което кипи, ферментира, старее. Всякакво вино: от червено цвекло, грахови шушулки, малини, цвят бъз, шипки, пръстени ябълки, сливи, пащърнак, джинджифил, къпини. Цялата къща се превръщаше в дестилатор: на печката се варяха плодове, на пода в кухнята стояха дамаджани с вино, което чакаше да бъде прелято в бутилки, на въжето за пране бяха проснати парчета муселин, използвани за изстискване на плодовете, цедки, кофи, бутилки, фунии бяха извадени и подредени в стройни редици, готови да влязат в употреба.
Казанът стоеше в избата. Беше голям меден казан, който приличаше на гигантски котел, стар, но лъснат и добре поддържан. Джо го използваше, за да прави своя „алкохол“, прозрачен чист спирт, който използваше за консервиране на летните плодове, подредени в лъскави редици по рафтовете на избата. Наричаше я картофена водка или сок от пръстени ябълки. Седемдесет градуса. В него сипваше равни количества плодове и вода и така правеше своите ликьори. От вишни, сливи, червен касис, боровинки. Плодовете оцветяваха личността и на слабото осветление в избата тя изглеждаше пурпурна, яркочервена и черна. Всеки буркан беше грижливо надписан, с етикет, на който бе отбелязана и датата на отваряне. Бяха толкова много, че сам човек не би могъл да ги изяде и изпие. Това обаче не безпокоеше Джо; всъщност той раздаваше голяма част от запасите си. Освен виното и малко сладко от ягоди с препечените си филийки на закуска Джей никога не го беше виждал да отваря и един буркан от тези чудновати сладка и ликьори. Предполагаше, че може би старецът продава част от тях през зимата, макар че самият той никога не го беше виждал да прави подобно нещо. Най-често просто раздаваше това-онова.
През септември Джей се върна в училище. В „Мурландс Скул“ всичко беше такова, каквото го помнеше: вездесъщата миризма на прах, дезинфектант и лак и натрапчивият мирис на кухня. Разводът на родителите му мина относително гладко, придружен с много сърцераздирателни телефонни обаждания от майка му и пощенски записи от Хлебния барон. За свое учудване Джей не изпитваше нищо. През лятото гневът му постепенно се беше сменил с безразличие. Сега гневът му се струваше някак детински. Той пишеше на Джо горе-долу веднъж месечно, макар че старецът невинаги отговаряше на писмата му. Казваше, че не го бива много в писането на писма и се задоволяваше с картички за празниците и два-три реда по случай завършването на срока. Мълчанието му не смущаваше Джей. Достатъчно му беше да знае, че Джо е там, че го има.
През лятото момчето се върна в Кърби Монктън. Отчасти по свое настояване, макар че несъмнено родителите му изпитаха тайно облекчение. По същото време майка му трябваше да замине на снимки в Ирландия, а Хлебният барон смяташе да прекара лятото на яхтата си в компанията — както се говореше — на моден млад фотомодел на име Кандид.
Джей се втурна презглава към Поуг Хил Лейн.
13
Джей прекара нощта на летището. Дори поспа малко в един от оранжевите столове на „Шарл дьо Гол“, макар че все още беше твърде въодушевен, за да може да се отпусне. Енергията му бе неизтощима, сякаш електричен заряд го блъскаше в ребрата. Сетивата му бяха странно изострени. Миризмите — на почистващ препарат, пот, цигарен дим, парфюм, ранно сутрешно кафе — го облъхваха на вълни. В пет часа изостави мисълта за сън и отиде в кафенето, където си купи еспресо, два кроасана и блокче шоколад „Пулен“. Първия „Корай“ за Марсилия потегляше в шест и десет. От там с по-бавен влак щеше да стигне до Ажен, откъдето щеше да вземе такси до… къде беше? Картата към брошурата представляваше само бегла диаграма, но той се надяваше да получи по-точна информация, когато пристигне в Ажен. Впрочем пътешествието му беше приятно, допадаше му това стремително прекосяване на разстояния до място, което до този момент не беше нищо повече от кръстче върху картата. Сякаш като пиеше от виното на Джо, можеше изведнъж да се превърне в Джо, да измине пътя, очертан на картата на стареца, да промени самоличността си, когато пожелае. В същото време се чувстваше по-лек, освободен от обидата и гнева, които бе носил в себе си толкова дълго, толкова много години като безполезен баласт.