Когато отпътуваш достатъчно надалеч, казваше Джо, привилата вече не важат.
Сега Джей започваше да разбира какво е имал предвид старецът. Истина, вярност, самоличност. Нещата, които ни привързват към местата и лицата от дома, вече нямат значение. Той може да бъде всеки. Да отиде навсякъде. На летищата, гарите, автогарите всичко е възможно. Никой не задава въпроси. Хората стават почти невидими. Той е само поредният пътник, един от хилядите. Никой не го познава. Никой не е чувал за него.
Джей успя да поспи няколко часа във влака, дори да сънува. Сънят беше поразително достоверен: как тича по насипа край канала в Недър Едж и напразно се опитва да скочи на движещия се товарен влак. С изключителна яснота виждаше метала на колелата, който изглеждаше някак праисторически. Усещаше миризмата на въглищен прах и стара смазка по осите на вагоните. А в последния вагон видя Джо, седнал върху купчината въглища в оранжевия си миньорски гащеризон и каскет с емблемата на Британските железници. Той му махаше за довиждане с бутилка домашно вино в едната ръка и карта на света в другата и викаше с глас, който ехтеше от далечното разстояние и Джей не можеше да различи думите.
Събуди се на двайсет мили от Марсилия с усещането, че има нужда от питие. През прозореца се виждаше бързо преминаващ селски пейзаж, окъпан в светлина. Джей отиде до мини бара, поръча водка с тоник и я изпи бавно, след което запали цигара. Пушенето все още му се струваше забранено удоволствие — изпитваше вина, примесена с трепет, като ученик, избягал от училище.
Отново извади брошурата от джоба си. Сега тя беше вече много смачкана, евтината хартия бе започнала да се прокъсва по гънките. За миг Джей се уплаши, че може да се почувства различно, да открие, че желанието да притежава къщата на всяка цена си е отишло. Но не беше така. В брезентовия сак до него „Специалитетите“ се търкаляха и бълбукаха в ритъма на движението на влака и утайката в тях, наслоявана през отминалите лета, се надигаше като червена каша.
Струваше му се, че никога няма да стигне Марсилия.
14
Той чакаше отвън в градината. Радиото свиреше, привързано с връв за клона на едно дърво, и Джей го чуваше как приглася — Тин Лизи и „Момчетата се върнаха в града“ — с екстравагантния си глас като на актьор от мюзикхол. Стоеше с гръб към него, приведен над един малинов храст с ножици в ръка, и го поздрави, без да се обръща, небрежно, сякаш Джей никога не беше заминавал. Първото впечатление на момчето беше, че Джо е остарял; косата под зацапания каскет беше изтъняла и през старата му тениска отчетливо се виждаше крехката извивка на гръбнака му, но когато старецът се обърна, Джей видя, че това е същият Джо, присмехулните сини очи и усмивката подхождаха повече на четиринайсетгодишен хлапак, отколкото на шестдесет и пет годишен мъж. На врата му висеше една от червените му платнени торбички. Когато разгледа по-внимателно градината, Джей забеляза, че същите торбички висяха от всяко дърво, всеки храст, дори в ъглите на парника и саморъчно направения разсадник. По малките филизи, похлупени с буркани и разполовени шишета от лимонада, бяха окачени червени връвчици или знаци, изрисувани със същия цвят молив. Може би това беше един от многото хитроумни номера на Джо, като капаните за щипалки или бонбоненото растение, или когато го караше да стои дълго точно в средата на градината, за да уравновесява тежестта. Но този път в присмехулния поглед на стареца се долавяше упорство и мрачна решителност, характерни за човек под обсада. Джей го попита за торбичките, като очакваше Джо пак да се пошегува или да му намигне, но той го погледна сериозно.