Импулсът беше твърде силен. С необичайна за себе си решителност Джей се обърна към отегчения таксиметров шофьор и му показа картата.
— Vous pouvez m’y conduire tout de suite?7
Шофьорът помисли малко с изражение на човек, който схваща бавно — типично за тази част на страната. Джей извади от джоба на дънките си пачка банкноти и му ги показа. Шофьорът равнодушно сви рамене и му махна с глава да се качва. Джей забеляза, че не му предлага помощ за багажа.
Пътуването трая половин час. Той отново задряма на задната седалка, където миришеше на кожа и тютюн. Шофьорът пушеше „Голоаз“, доволно подсмъркваше и натискаше клаксона без нужда на оживения път. След малко подкара колата с бясна скорост по тесни пътища, като победоносно надуваше клаксона и плашеше селските кокошки, които се разбягваха с кудкудякане. Джей започваше да изпитва глад, имаше и нужда да пийне. Разчиташе, че ще намери къде да хапне, когато пристигнат в Ланскене, но сега, като гледаше прашния път, по който колата подскачаше и се тресеше, започваше сериозно да се съмнява.
Той потупа шофьора по рамото.
— C’est encore loin?8
Шофьорът сви рамене, посочи напред, намали скорост и спря.
— La.9
Да, наистина беше там, точно зад малка горичка. Червената полегата светлина на срамежлив залез осветяваше керемидения покрив и варосаните стени почти свръхестествено ярко. Джей виждаше някъде встрани да проблясва вода, а овощната градина, потънала в зеленина на снимката, сега светлееше, отрупана в цвят. Беше красиво. Той плати на шофьора голяма част от останалите си франкове — повече, отколкото бе необходимо — и извади куфара си от таксито.
— Attendez-moi ici. Je reviens tout de suite.10
Шофьорът махна неопределено с ръка, което вероятно означаваше съгласие. Като го остави да чака на безлюдния път, Джей бързо тръгна към дърветата. Когато ги наближи, установи, че оттам се вижда по-добре къщата и част от лозето. Снимката в брошурата заблуждаваше — на нея се виждаше само малка част от земята. Тъй като беше израсъл в града, Джей нямаше представа от акри, но имотът изглеждаше огромен; от едната страна граничеше с пътя и реката, от другата — с дълга ограда, която минаваше зад къщата и продължаваше по-нататък, където се простираше още земя. В далечния край, до реката, се виждаше друга къща, малка и схлупена, а зад нея — селото, църковна камбанария, път, който тръгваше от реката и криволичеше нагоре, още къщи. Пътеката към неговата къща минаваше покрай лозето — вече пораззеленено и избуяло сред гъсти плевели — и изоставена зеленчукова градина, където над глухарчетата подаваха рунтави глави миналогодишни аспержи, артишоки и зеле.
Пътят до къщата му отне близо десет минути. Когато се приближи, Джей забеляза, че подобно на лозето и зеленчуковата градина, и сградата изисква малко ремонтна работа. Розовата боя се лющеше на места и отдолу се показваше напукан сив гипс. Имаше паднали керемиди от покрива, строшени на парчета и разпилени по обраслата с растителност пътека. Прозорците на приземния етаж бяха покрити с капаци или заковани, а някои от стъклата на горния етаж бяха счупени и чернееха като развалени зъби на фона на избледнялата фасада. Вратата отпред беше закована с гвоздеи. Цялостното впечатление от сградата говореше, че тя е необитаема от години. И въпреки това на места в зеленчуковата градина личаха следи от скорошно, или относително скорошно, поддържане. Джей обиколи веднъж около къщата, за да прецени степента на разрушението, и стигна до извода, че повечето щети са повърхностни, причинени от занемаряването и атмосферните условия. Вътре сигурно беше различно. Той намери счупен капак на прозорец, който беше излязъл от гипса и бе оставил пролука, достатъчно голяма, за да може да се надзърне. Джей долепи лице до процепа. Вътре беше тъмно и се чуваше далечен шум от капеща вода.
Изведнъж нещо в къщата се раздвижи. Отначало му се стори, че са плъхове. После движението се възобнови, предпазливо, плахо, придружено с почукване по каменния под, като стъпки на обувки с метални пластини на подметките. Определено не бяха плъхове.
Джей се провикна — абсурдно, на английски:
— Хей!
Шумът секна.
Като примижа, за да види по-добре през пролуката, той като че ли забеляза ново движение, неясен силует точно в полезрението му, който заприлича на фигура, загърната в голямо палто и с шапка, нахлупена на очите.
— Джо? Джо!
Беше налудничаво. Разбира се, че не беше Джо. Просто през последните няколко дни Джей мислеше толкова често за него, че старецът беше започнал да му се привижда. Предположи, че това е естествено. Когато погледна отново, фигурата — ако изобщо бе видял такава — беше изчезнала. В къщата беше тихо. Джей изпита мимолетно разочарование, почти тъга, която не се осмели да анализира по-подробно, за да не открие у себе си нещо още по-налудничаво, може би убеждението, че Джо наистина е бил тук и го е чакал. Старият Джо със своя каскет и миньорски ботуши, с огромната си ватенка, която го пази от студа, живее в тази пуста къща и се прехранва от земята. Мислите на Джей подозрително се насочиха към наскоро обработваната зеленчукова градина — все трябваше да има някой, който е посадил тия зеленчуци — по силата на някаква ненормална логика. Имаше някой тук.