— Ще се оправя — казваше му той, когато момчето изказваше на глас опасенията си. — Просто работата е малко повече, това е всичко. Като дойде зимата, пак всичко ще се нареди, обещавам ти.
Джо стана, подпря ръце на гърба и се разкърши.
— Така е по-добре — усмихна се и за миг стана пак предишният Джо, с присмехулен поглед изпод козирката на зацапания каскет. — Аз се грижа за себе си още отпреди да дойдеш, момче. Ще трябват малко повече от две-три маймунки в съвета, за да ме съборят.
И тутакси се впусна в дълга абсурдна история за някакъв човек, когото срещнал по време на пътешествията си и който се опитвал да продава евтини дрънкулки на индианско племе край Амазонка.
— И вождът на племето, Мунгауомба се казваше, му върна нещата и рече — аз го учех на английски в свободното си време: „Вземи си мънистата, приятел, само че ще ти бъда много благодарен, ако ми намериш тостер.“
Двамата избухнаха в смях и за кратко забравиха, или поне пренебрегнаха, тревогите. На Джей му се искаше да вярва, че Поуг Хил е защитен. Имаше дни, когато оглеждаше пъстрата украса на градината и задния двор и почти вярваше. Джо изглеждаше толкова сигурен, толкова непоколебим. Несъмнено щеше да остане тук завинаги.
17
Той постоя малко край пътя, стъписан и объркан. Вече почти се беше стъмнило; небето бе придобило онзи сияен нюанс на наситено синьо, който непосредствено предхожда пълния мрак, а хоризонтът зад къщата бе прорязан от ивици лимоненожълто, зелено и розово. Красотата на гледката — на собствената му къща, напомни си той със затаен дъх, с чувство за нереалност дълбоко в себе си — го разтърсваше. Въпреки предварителните си планове за вечерта Джей не можеше да се отърси от възторженото чувство, че това също е било предопределено да се случи.
Никой — никой, повтори си той — не знаеше къде е.
Вдигна брезентовия си сак от земята и бутилките вино издрънчаха. От влажната земя внезапно се разнесе ухание на лято, на див спанак, глинест прах и застояла вода. Нещо се раздвижи на клона на един цъфнал глог и привлече погледа му. Той се приближи към храста.
Беше парче червен плат.
Бутилките в сака му задрънчаха и закипяха. Разнесе се шепот, бълбукане, въздишки, кикотене, тайнствен низ от гласни и съгласни звуци. Джей почувства внезапен полъх, някакво трептене, туптене в топлия въздух, като сърце. „Домът е там, където е сърцето.“ Една от любимите сентенции на Джо. „Където е сърцето.“
Джей се обърна и огледа пътя. Всъщност не беше чак толкова късно. Във всеки случай не беше късно да потърси място, където да пренощува и да хапне нещо. До селото — няколко скупчени светлинки, които блещукаха над реката, далечна музика от другия край на полето — вероятно имаше най-много половин час път пеша. Можеше да остави куфара си тук, като го скрие на сигурно място в храстите край пътя, и да вземе само сака си. По някаква причина — бутилките вътре подрънкваха и се кикотеха — не му се искаше да остави брезентовия сак. Но къщата го привличаше. Ама че нелепо, каза си. Вече беше видял, че къщата е необитаема, поне засега. Изглежда необитаема, поправи се той, като си спомни Поуг Хил Лейн, запустелите градини, закованите прозорци и тайния весел живот вътре. Може би и тук зад вратата го очакваше…