Джей седна на каменната ограда, без да обръща внимание на дъжда, от който тениската лепнеше за тялото му и мокри кичури коса влизаха в очите му. Как така си е отишъл, питаше се глупаво. Можеше поне да му каже. Да му остави бележка. Как така беше заминал без него?
— Не тъгувай, момче — обади се глас зад гърба му. — Не е толкова лошо, колкото изглежда.
Джей се обърна така рязко, че за малко да падне от оградата. Джо стоеше на около двайсет крачки зад него, почти скрит от поглед във високите плевели. Върху миньорския си каскет беше нахлупил непромокаема шапка. В едната си ръка държеше права лопата.
— Джо!
Старецът се усмихна.
— Ъ-хъ. Ти какво си помисли?
Джей изгуби ума и дума.
— Това е моето последно решение — обясни Джо, видимо доволен. — Отрязаха ми електричеството, обаче аз се закачих по-нагоре и още го използвам. Копая кладенец отзад, за да мога да напоявам. Ела и ми кажи какво мислиш.
Както винаги, Джо се държеше така, сякаш не бяха минали дълги месеци, сякаш Джей изобщо не беше заминавал. Той разтвори плевелите, които ги деляха, и направи знак на момчето да го последва. Оттатък градината изглеждаше както преди — шишета от лимонада покриваха младите растения, стари прозорци бяха подредени така, че да образуват разсадник, а пробити автомобилни гуми служеха за разсадници на картофи. Отдалеч всичко това изглеждаше като бунище, купчина отпадъци, трупани с години, но отблизо всичко беше постарому, както преди. На железопътния насип растяха овощни дървета — някои покрити с парчета найлон, по които се стичаше дъждът. Това беше най-добрият камуфлаж, който Джей беше виждал някога.
— Поразително — каза накрая. — Наистина помислих, че си си отишъл.
Джо изглеждаше много доволен.
— Ти не си единственият, който мисли така, момче — отвърна той загадъчно. — Виж там.
Джей надникна през растителността. Блокпостът, който някога служеше на Джо за оранжерия, продължаваше да стои на старото си място, макар че изглеждаше много занемарен; през пробития покрив растяха лози, които пълзяха по олющените стени. Релсите бяха свалени, а траверсите — изкопани; навсякъде, освен на петдесетярдовата отсечка между блокпоста и къщата на Джо, сякаш по недоглеждане. Между почервенелите от ръжда релси стърчаха плевели.
— Когато дойдеш следващата година, никой няма да си спомня, че през Поуг Хил е минавала железница. Може би тогава ще ни оставят на мира.
Джей кимна бавно, все още онемял от учудване и облекчение.
— Може би.
19
Въздухът ухаеше на вечер, на горчив дим, подобно на екзотичен чай. Беше достатъчно топло за спане на открито. В лозето отляво кипеше шумно оживление: обаждаха се птици, жаби, насекоми. Джей все още виждаше пътеката под краката си, леко посребрена от последните лъчи на залязващото слънце, но то беше вече слязло от фасадата на къщата и там бе тъмно, почти зловещо. Той започна да се пита дали да не отложи посещението си в къщата за сутринта.
Мисълта за дългото ходене до селото го обезкуражи. Беше обут в туристически обувки, които изглеждаха подходящи, когато тръгна от Лондон, но сега, след толкова продължително пътуване, му се струваха тесни и неудобни. Ако само успееше да влезе в къщата — а от това, което видя, мислеше, че няма да бъде трудно, — можеше да прекара нощта там и на сутринта по светло да тръгне към селото.
Всъщност това не беше точно проникване с взлом. В края на краищата къщата вече бе почти негова. Той стигна зеленчуковата градина. Някъде отстрани се чуваше ритмично потропване — може би капак на прозорец се удряше в стената и издаваше натрапчиви скръбни звуци. В далечния край на къщата, под дърветата, се движеха сенки и създаваха впечатлението, че там стои човек, леко приведен, с шапка и палто. Нещо в краката му изпука — стърчащо стъбло артишок, с изсъхнал миналогодишен цвят на върха. По-нататък избуялата растителност се полюшваше рязко на хладния вятър. Нещо трепна насред градината, като парче плат, окачено на високо стъбло. От мястото, където Джей бе застанал, не се виждаше почти нищо, но той веднага разбра какво е това. Парче вълнен плат. Червен. Захвърли сака на пътеката и бързо нагази в обраслата с плевели зеленчукова градина, като разтваряше високата растителност по пътя си. Това беше знак. Не можеше да бъде друго.