Пристъпи напред, за да хване парчето плат и изведнъж нещо изпука под левия му крак, като издаде стържещ метален звук, проби меката кожа на обувката и се вряза в глезена му. Джей се подхлъзна и падна назад в плевелите, а болката, остра в началото, се разпространи и стана нетърпима. Той изруга, грабна предмета и на оскъдната светлина пръстите му напипаха нещо метално и остро, здраво захванато за крака му.
Капан, помисли си озадачен. Някакъв вид капан.
Болеше го и не можеше да разсъждава трезво, и в първите скъпоценни секунди Джей дърпаше предмета като обезумял, а той се забиваше все по-дълбоко в обувката му. Пръстите му започнаха да лепнат по метала и му се стори, че кърви. Започна да го обзема паника.
С голямо усилие Джей си наложи да се успокои. Ако това беше капан, значи трябваше да го отвори. Абсурдно беше да мисли, че някой го е поставил там нарочно. По-скоро беше сложен за лов на зайци или може би на лисици, или на нещо друго.
За миг гневът притъпи болката. Безотговорност, престъпна небрежност беше да се поставят капани за животни в такава близост до нечия къща — до неговата къща. Джей се засуети над капана. Стори му се стар, примитивен. Имаше формата на мида и се затваряше с пружина, а металната му верига беше заровена в земята. Отстрани имаше езиче. Джей ругаеше и се бореше с механизма, чувстваше как зъбците на капана се забиват все по-дълбоко в глезена му с всяко негово движение. Накрая успя да освободи езичето, но му трябваха няколко опита, за да разтвори металните челюсти, и когато накрая се измъкна, той се изтегли тромаво назад и се помъчи да огледа щетите. Кракът вече се беше подул и кожената обувка го стягаше толкова силно, че вероятно не би могъл да я свали по обичайния начин.
Като се мъчеше да не мисли за всички възможни бактерии, които може би дори в момента проникваха в крака му, Джей се изправи и успя с тромави подскоци да се върне на пътеката. Там седна на камъните и се опита да свали обувката си.
Отне му близо десет минути. Когато най-после свърши, целият бе плувнал в пот. Беше прекалено тъмно, за да види добре, но въпреки това не се съмняваше, че ще мине известно време, преди да може да ходи свободно.
20
Новата маскировка на Джо не беше единствената промяна на Поуг Хил тази година. В Недър Едж се бяха появили нови обитатели. Джей продължаваше да ходи там през ден, привлечен от обещанието за кротка забрава от нещата, оставени да гният на спокойствие. Дори в най-хубавите дни на лятото той не пропускаше да отиде на любимите си експедиции; продължаваше да се разхожда край канала, до шахтата и бунището, отчасти защото искаше да събере някои полезни неща за Джо, а отчасти защото мястото все още го привличаше. Сигурно беше привлякло и циганите, защото един ден те се появиха — върволица опърпани каравани, подредени във формата на квадрат подобно на първите заселници, готови да се отбраняват срещу неприятеля. Караваните бяха сиви и ръждясали, осите се огъваха под тежестта на натрупания багаж, вратите висяха на една страна, прозорците бяха побелели от старост. Хората в тях бяха също толкова опърпани. Шестима възрастни и още толкова деца, обути в дънки или гащеризони, или с евтини ярки дрехи, каквито се продават по пазарите. Отдалеч изглеждаха мърляви: може би се дължеше на представата, която извикваха миризмите, долитащи от караваните им, натрапчивият мирис на пържена мазнина, мръсно пране, бензин и отпадъци.
Джей никога досега не бе виждал цигани. Тази опърпана прозаична група нямаше нищо общо с онова, което беше чел в книгите и очакваше да види. Беше си представял каруци с причудливи рисунки по страните, теглени от коне, с опасни тъмнокоси момичета, които носят кинжали на кръста, слепи старици с ясновидска дарба. Със сигурност познанствата на Джо с цигани бяха потвърдили тази негова представа и сега, когато наблюдаваше караваните, приклекнал над шлюза, момчето изпитваше досада от присъствието им тук. Тези хора изглеждаха обикновени и преди Джо да му каже за екзотичното им потекло, Джей бе склонен да мисли, че това са чисто и просто туристи, летовници от юг, които пътуват през пустошта.
— Не, момче — каза му веднъж Джо и махна с ръка към далечния лагер, откъдето се вдигаше тънка струйка дим и потъваше в небето над Недър Едж. — Не са туристи. Те са цигани, наистина. Може да не са чисти роми, но са си цигани. Пътешественици. Какъвто бях и аз някога — той любопитно присви очи над дима от цигарата си и погледна към лагера. — Май че ще останат тук за зимата — каза. — И напролет ще тръгнат пак. В Недър Едж никой няма да ги закача. Никой вече не ходи там.