Нещо в сенките край къщата се раздвижи. Той извика:
— Хей!
Изправи се на здравия си крак и заподскача към сградата.
— Хей! Моля те! Почакай!… Има ли някой там?
Нещо се удари в стената и издаде същия хлопащ звук, който беше чул и преди. Капак на прозорец може би. Стори му се дори, че видя очертанието му на фона на виолетово черното небе. Капакът се полюшваше от вятъра. Джей потръпна. Все пак там нямаше никого. Да можеше само да влезе в къщата на топло.
Прозорецът беше на около три фута височина от земята. Имаше голям перваз, полузатрупан с боклуци, но Джей установи, че може да разчисти достатъчно място, за да се подпре здраво на ръце. Миришеше на боя. Той започна да опипва предпазливо, като внимаваше да не се пореже на някое парче стъкло, преметна крак през перваза и стъпи в стаята, като придърпа брезентовия си сак. Очите му привикнаха към тъмнината и Джей видя, че стаята беше почти празна. Имаше само маса и стол по средата, а в единия ъгъл — нещо като купчина, може би торби или чували. Като се подпря на стола, се приближи с подскоци до ъгъла и видя до стената грижливо сгънат спален чувал и възглавница, а до тях — кашон с кутии боя и восъчни свещи.
Свещи? Кой, за Бога…
Джей бръкна в джоба на дънките си и извади запалка. Беше евтина — „Бик“, — почти празна, но успя да изтръгне от нея малко пламъче. Свещите бяха сухи. С известно усилие запали фитила. Стаята се изпълни с мека светлина.
— И това е нещо.
Можеше да спи тук. Помещението беше уютно. Джей имаше одеяла, спално бельо и останки от сандвичи. За миг забрави болката в крака и се усмихна при мисълта, че вече е у дома. Заслужаваше си да го отпразнува.
Като се порови в брезентовия сак, той извади една от бутилките на Джо и с върха на джобното си ножче разряза печата и зелената връвчица. Чистият аромат на бъз изпълни въздуха. Джей отпи малко и усети познатия наситен вкус на плод, оставен да изгние на тъмно. Определено добра реколта, каза си и се разсмя неудържимо. Отпи още малко. Въпреки вкуса виното го сгряваше приятно. Той седна върху сгънатия чувал, отпи голяма глътка и се почувства малко по-добре.
Отново бръкна в сака си и извади радиото. Включи го, като очакваше да чуе шум, какъвто чуваше във влака от Марсилия, но за свое учудване установи, че сигналът е чист. Разбира се, тук не можеше да слуша станцията за стари шлагери, а някакво местно френско радио, тиха, непозната весела музика. Джей отново се разсмя и изведнъж се почувства леко замаян.
В брезентовия сак четирите останали бутилки от „Специалитетите“ отново подхванаха своя хор, кипяща смесица от писъци, съскане и бойни викове, които ставаха все по-силни, докато прераснаха в див неудържим вой, вулгарен изблик на звуци, картини, гласове и спомени, примесени в трескав победоносен коктейл. Те ме увличаха и примамваха толкова силно, че за миг престанах да бъда себе си — „Фльори“, уважавана реколта с лек аромат на къпини — и се превърнах в кипящ котел от ухания, който се пенеше, надигаше се и се качваше в главата на неудържими горещи вълни. Нещо предстоеше да се случи. Знаех го. И тогава изведнъж се възцари мълчание.
Джей се огледа с любопитство. За миг потрепери, сякаш го бе лъхнал хладен бриз, дошъл от други, далечни места. Забеляза, че боята на стените е прясна; до кашона с кутиите имаше поднос с четки, измити и грижливо подредени. Още не бяха изсъхнали. Бризът се усили, замириса на дим и циркови фургони, разтопена захар, ябълки и лятна вечер. Радиото тихо изпука.
— Е, момче — обади се глас от сенките. — Не си си губил времето.
Джей се обърна така рязко, че за малко да падне.
— Внимавай — весело каза Джо.
— Джо?
Не беше се променил. Носеше стария си каскет, фланелка с надпис „Тин Лизи“, работни панталони и миньорските си ботуши. В едната си ръка държеше две винени чаши. Пред него на масата стоеше бутилката бъзово вино от 1976 година.
— Нали ти разправях, че един ден ще свикнеш — отбеляза със задоволство. — Шампанско от бъз. Малко е силничко, а?
— Джо!
Радостта го обля като вълна, толкова мощна, че бутилките се раздрънчаха. Сега всичко се изяснява, мислеше той трескаво, всичко се връзва. Знаците, спомените — всичко беше свързано, всичко имаше смисъл.
Изведнъж трезвият разум го върна в действителността, сякаш се събуждаше от сън, в който всичко беше свързано и логично, но на дневна светлина се разпадаше на части.
Разбира се, това бе невъзможно. Сега Джо трябваше да бъде на около осемдесет години. Ако изобщо беше жив. Джо си отиде, мислеше Джей с настървение, като крадец в нощта, без да остави нищо след себе си освен въпроси.