— Хей! Почакайте!
Джей твърде късно осъзна, че тази жена би могла да му помогне. Може би имаше храна, топла вода или дори антисептичен препарат за наранения му глезен.
— Само минута! Мадам д’Апи! Можете ли да ми помогнете?
Дори да го беше чула, жената не отвърна. За миг му се стори, че видя силуета й на фона на небето. Шумът в храсталака може би идваше от стъпките й, а може би и от нещо друго.
Когато разбра, че тя няма да се върне, Джей се върна в импровизираното си легло в ъгъла на стаята и запали свещ. Почти празната бутилка от виното на Джо стоеше до спалния чувал, макар и Джей да беше сигурен, че я е оставил на масата. Сигурно сам я бе преместил, каза си, по време на странното си видение. Беше разбираемо. Той бе изпаднал в шок. На светлината от свещта Джей свали чорапа си, за да огледа раната на глезена. Тя представляваше грозна резка; мястото около нея беше зачервено и подуто. Попов лист, беше казал старецът. Джей се усмихна напук на себе си. Поповият лист — йоркширското наименование на ранилист12 — беше неизменна съставка във вълшебните торбички на Джо.
Но сега единственото антисептично средство тук беше виното. Джей наклони бутилката и изля тънка струйка жълтеникава течност върху раната. В първата минута усети парене; наоколо се разнесе аромат на лято и билки и макар да знаеше, че е абсурдно, уханието бе толкова силно, че само като го вдъхна, Джей се почувства малко по-добре.
Радиото неочаквано изпука и млъкна.
Вятър довя от далечни места аромат на ябълки, приспивен шум на преминаващи влакове, далечно боботене на машини и музика от радио. Чудно как мислите му постоянно се връщаха към една и съща песен — зимна песен: „Бохемска рапсодия“.
Джей заспа, стиснал здраво в ръка червеното парче плат.
Но виното — малиненочервено, къпиновосиньо, шипково-жълто, катраненочерно — остана будно. Да говори.
22
Зет не се беше променил. Джей би го познал веднага, дори ако не носеше пушка в сгъвката на лакътя си, макар че за последната година се беше източил, а дългата му коса бе вързана отзад на тънка свинска опашчица. Беше с дънково яке с надпис на гърба, изрисуван с химикалка: „ГРЕЙТФУЛ ДЕД“. На краката си носеше туристически обувки. От наблюдателния си пункт над канала Джей не можеше да види дали е сам или с приятелите си. Докато наблюдаваше, Зет вдигна пушката си и се прицели в нещо точно до пътеката край канала. Няколко патици, които плуваха във водата, се вдигнаха във въздуха и шумно размахаха криле. Зет извика и отново стреля. Патиците направо полудяха. Джей не мръдна от мястото си. Ако Зет иска да стреля по патици, каза си, това си е негова лична работа. Нямаше защо Джей да се намесва. Но след малко започна да се съмнява. Зет като че ли не стреляше по канала, а някъде по-нагоре. Край дърветата към реката, но там не кацаха много птици. Може би стреля по зайци, каза си Джей, макар че Зет вдигаше такъв шум, че всяко животно би избягало. Той присви очи срещу светлината на ниското слънце, за да види по-ясно по какво се цели Зет. Отново се чу изстрел, после втори, щракане на презареждащо се оръжие. Джей осъзна, че Зет стои почти на същото място, където самият той често се бе крил, за да наблюдава…
Циганите.
Вероятно Зет стреляше по въжето с пране, опънато между двете най-близки каравани, защото единият му край вече се въргаляше в тревата като прекършено крило на птица и сърцераздирателно се ветрееше. Кучето, привързано на обичайното си място, лаеше неудържимо. Стори му се, че видя как нещо се размърда на един от прозорците на караваната, дръпна се перде и се показа нечие бледо лице с неясни черти и очи, разширени от гняв или учудване, след което пердето се върна на предишното си място. Никъде другаде по караваните не се забелязваше движение. Зет се изсмя и започна да зарежда пушката си. Сега Джей можеше да различи думите, които по-голямото момче крещеше.
— Мангали! Манга-а-али!
Е, каза си Джей, нищо не може да се направи. Пък и Зет не беше толкова луд, че наистина да нарани някого. Стрелбата по въжето за простиране беше типично в негов стил. Искаше да сплаши хората. Да ги стресне. Споменът за случилото се през първото лято на Джей тук накара лицето му да пламне.
По дяволите, нищо не можеше да направи.
Циганите бяха в безопасност в караваните си. Щяха да изчакат, докато на Зет му омръзне или му свършат патроните. Все някога щеше да си отиде вкъщи. Пък и това беше само въздушна пушка. С такава пушка не можеше да нанесе кой знае какви поражения. Не беше нещо сериозно. Дори ако уцелеше човек.