Пък и какво можеше да направи Джей?
Той се обърна да си ходи и извика от изненада. На не повече от пет крачки зад него, в храстите, се беше скрило момиче. Така се бе увлякъл да наблюдава Зет, че не беше я чул да се приближава. Беше на около дванайсет. Под буйните червени къдрици лицето й изглеждаше малко и безцветно, обсипано с лунички, които сякаш се бяха постарали да заемат колко може по-голяма територия върху лицето й. Беше облечена в дънки и бяла тениска, толкова голяма, че ръкавите се ветрееха около тъничките й ръце. В едната си ръка държеше изцапана червена кърпа, която, както му се стори, беше пълна с камъни.
Момичето скочи на крака бързо и безшумно като индианец. Джей не успя дори да реагира на присъствието й и преди да се усети, непознатата запрати един камък във въздуха с невероятна ловкост и точност и го удари в капачката на коляното. Чу се тих болезнен пукот. Той отново извика и падна, като стискаше коляното си. Момичето го погледна и взе втори камък в ръка.
— Хей! — запротестира Джей.
— Извинявай — каза то, но не пусна камъка.
Джей дръпна нагоре крачола на дънките си, за да огледа нараненото коляно. Мястото вече се подуваше. Той изгледа момичето, което отвърна на погледа му равнодушно и без следа от разкаяние.
— Не биваше да се обръщаш така — каза то. — Стресна ме.
— Стрес-с-с… — Джей напразно се мъчеше да довърши изречението.
Момичето сви рамене.
— Помислих, че си с него — обясни то и гневно кимна към шлюза, където стоеше Зет. — Да използва караваната ни и горкия стар Тофи за упражнения по стрелба!
Джей пусна крачола на дънките си.
— С него? Той не ми е приятел — отвърна възмутен. — Не виждаш ли, че е луд!
— О! Добре де.
Момичето прибра камъка в кърпата. Последваха нови два изстрела, придружени с оглушителен боен вик:
— Мангали!
Момичето надзърна предпазливо през храстите, после повдигна един клон и понечи да се пъхне отдолу, за да се спусне по насипа.
— Хей, почакай малко.
— Какво?
Бързо се обърна да го погледне. В сянката под храста очите й изглеждаха златни, като на сова.
— Какво правиш?
— А ти как мислиш?
— Но нали ти казах! — гневът от внезапното й нападение се смени с тревога. — Той е луд. По-добре да нямаш работа с него. Скоро ще му омръзне. И като му омръзне, ще ви остави на мира.
Момичето го изгледа с нескрито презрение.
— Ти така ли ще направиш? — попита.
— Ами… да.
То издаде възглас, който можеше да изразява както изненада, така и надменност, после с лекота се пъхна под клона и се спусна по насипа, като се подпираше с една ръка и забиваше токове, за да не се подхлъзне надолу. Джей разбра накъде се е запътила непознатата. Петдесет ярда по-надолу по склона имаше площадка и пътека, която свършваше точно над шлюза. Брегът беше покрит с червена глина и камъни. Редките храсти можеха да послужат за прикритие. Дотам се стигаше трудно; ако човек се спуснеше прекалено бързо и не внимаваше, щеше да се плъзне по склона и да падне на камъните отдолу. Но мястото бе подходящо за атака, ако момичето възнамеряваше да нападне. Не беше много за вярване. Джей отново надникна и я видя. Сега беше много по-надолу и едва се виждаше в храстите, само косата й червенееше. Да прави каквото иска, каза си той. Все пак я беше предупредил.
Всъщност това по никакъв начин не го засягаше.
Не беше негова работа.
Джей въздъхна, взе кутията, натоварена догоре с въглища, събирани три дни, и започна да се спуска по каменистия склон след момичето.
Тръгна по друга пътека, към шахтата, като през по-голямата част от пътя се възползваше от прикритието на храстите. Хрумна му, че Зет така или иначе не гледа. Беше твърде зает с това да стреля и да крещи. Следователно нямаше да бъде трудно да прекоси откритото пространство около шахтата и да се скрие зад ръба. Мястото не бе удобно за скривалище, не по-добро от това, където се намираше момичето, но щеше да свърши работа, а и те бяха двама срещу един, дори Зет би се отказал да воюва с тях. Ако наистина бяха двама срещу един. Джей не искаше да мисли за възможността наоколо да се навъртат приятели на Зет, може би дори съвсем наблизо.
Той остави кутията с въглища и се скри близо до ръба на шахтата. Сега крясъците на Зет звучаха оглушително; Джей чуваше дишането му и щракането на пушката, когато презареждаше. Той надникна бързо над ръба и го видя — част от главата и профила му, врата, зачервен от акне, опашчицата мазна коса. Никъде над шлюза не се виждаше момичето и неочаквано Джей се разтревожи, че може да си е отишло. Тогава в храстите се мярна нещо червено и от там изхвърча камък, който удари Зет по ръката. В първия миг Джей остана поразен от точността на момичето, после Зет се завъртя и извика от болка и изненада. Друг камък го удари в слънчевия сплит и докато той стоеше обърнат към храстите, Джей хвърли две буци въглища в гърба му. С едната го улучи, с другата не уцели, но изпита горещ прилив на въодушевление и отново се скри зад ръба на шахтата.