— Гадина! Шъ тъ убия! — извика Зет и гласът му прозвуча съвсем наблизо. Беше страховит и плътен, сякаш принадлежеше на трол, дегизиран като тийнейджър.
В този миг момичето отново хвърли камък и го удари в крака, като очевидно се целеше другаде; после обаче го улучи право в главата. При удара се чу звук като от удар на кий в билярдна топка.
— Остави ни на мира! — извика момичето от скривалището си над шлюза. — Веднага ни остави на мира, мръсник такъв!
Този път Зет я забеляза. Джей го видя да прави малка крачка в посока към пътеката, като държеше пушката в ръце. От неговото място се виждаше добре какво прави Зет. Сигурно искаше да се скрие точно под надвисналите храсти, където момичето не можеше да го види, да презареди пушката, после да се покаже и да стреля. Щеше да стреля напосоки, но това нямаше значение. Джей надникна над ръба на шахтата и се прицели. Улучи Зет между лопатките.
— Махай се оттук! — извика Джей като обезумял и хвърли поредната буца въглища. — Върви да тормозиш някой друг!
Но това беше грешка. Не биваше да се показва така открито. Видя как очите на Зет се разшириха. Беше го познал.
— Гле’ай ти, гле’ай ти.
Все пак Зет се беше променил. Бе станал по-набит, ширината на раменете отговаряше на високия му ръст. Сега изглеждаше съвсем възрастен, силен и страшен. Той се усмихна и започна да се приближава към шахтата с насочена пушка. Стараеше се да не се показва изпод козирката, за да не може момичето да го улучи. Беше ухилен до уши. Джей хвърли още две буци въглища, но и двата пъти не улучи и Зет продължи да се приближава.
— Разкарай се!
— Или к’во?
Зет вече беше достатъчно близо до шахтата, за да надникне над ръба й, като внимаваше да не излиза изпод козирката. Усмивката му приличаше на полумесец. Той насочи пушката с въпросителна, почти доброжелателна усмивка.
— Или к’во, а? К’во?
Джей отчаяно го замеряше с останалите въглища, но не можеше да улучи. Те отскачаха от раменете на Зет като куршуми от танк. Джей вдигна очи и погледна право в дулото на пушката му. Повтаряше си, че това е само въздушна пушка, нищо и никаква въздушна пушка със ситни сачми. Не е като „Колт“ или „Лугер“, пък той и без това не би се осмелил да стреля.
Пръстът му легна на спусъка. Последва изщракване. На такова разстояние пушката изобщо не изглеждаше безобидна. Изглеждаше смъртоносна.
Изведнъж зад гърба на Зет се вдигна шум и от храстите се посипа дъжд от малки камъчета, които се разпиляха по главата и раменете му. Джей осъзна, че Зет бе излязъл от прикритието на козирката и отново бе попаднал в полезрението на Момичето. Странно, но вече му се струваше, че това е името й. Джей запристъпя към края на шахтата, без да сваля очи от Зет. Вероятно не Момичето хвърляше камъни от вързопа си: това не бяха отделни малки камъчета, а десетки — може би дори стотици — камъни, отломки, буци пръст, едни по-големи, други — по-малки, които падаха на брега и вдигаха облак жълтеникав прах. Нещо беше предизвикало срутване на насипа и камъните падаха от ръба на козирката. Малко по-нагоре Джей забеляза някакво движение — прекомерно голяма тениска, изгубила вече белия си цвят, а над нея яркочервена коса. Момичето стоеше на четири крака на насипа, риташе като заек с всички сили и изпод краката й се сипеха камъни, буци пръст и прахоляк, които се разтрошаваха и образуваха дъжда от малки камъчета отдолу, който засипваше Зет и го обгръщаше в оранжев облак прах. Сред шума от падащи камъни Джей чуваше пискливия й гневен глас, който крещеше победоносно:
— Да ядеш лайна, мръсен кучи сине!
Зет беше напълно изваден от равновесие от неочакваното нападение. Той изтърва пушката и инстинктивно се скри под козирката, макар че тя го предпазваше от нападението на момичето, но не и от срутването. Зет се запрепъва в нападалите камъни и се разкашля. Започна да ругае, обгърнал главата си с ръце, за да се предпази, но изведнъж върху него се изсипаха големи камъни. Един с размера на тухла го удари точно по кокалчето на лакътя и в този момент Зет изгуби всякакъв интерес към битката. Като кашляше, плюеше и притискаше наранената си ръка към корема, той подаде глава изпод козирката. Тогава отгоре се чу победоносен боен вик, последван от нова лавина малки камъчета, но битката беше вече спечелена. Зет хвърли последен смъртоносен поглед през рамо и побягна. Затича се нагоре по страничната пътека, стигна върха и едва там спря, за да извика заплашително: