Джо би го харесал.
Стана съвсем тъмно и Джей неохотно изостави ровенето из къщата. Преди да легне в походното си легло, той отново огледа глезена, учуден и доволен от бързото му възстановяване. Почти нямаше нужда от арниковия мехлем, който беше купил от аптеката. В стаята бе топло, огънят хвърляше жарки отблясъци по варосаните стени. Още беше рано — не по-късно от осем часа, — но умората му надделя и Джей си легна, загледан в огъня и потънал в размисъл за утрешния ден. Иззад затворените капаци на прозорците се чуваше шумът на вятъра в градината, ромолене на вода в далечината, викове и писъци на нощни птици, а отвъд тях — часовникът на църквата, който звучно отброяваше времето. Внезапно го обзе носталгия — по Джили, Джо, Недър Едж и онзи последен ден на железницата край Поуг Хил Лейн, по всички неща, за които не беше писал в „Джо Пръстената ябълка“, защото бяха мъчително обагрени в разочарование и не можеха да бъдат изказани с думи.
Той избухна в сънлив, горчив смях. „Джо Пръстената ябълка“ дори не се доближаваше до действителността, до реалните събития. Там всичко беше изфабрикувано — мечти за това какво би трябвало да се случи, наивно преиграване на онези вълшебни, болезнени лета. Там безсмислените неща придобиваха смисъл. В книгата Джо беше добродушен грубоват старец, който помагаше на момчето да стане възрастен човек. Джей бе весело розовобузесто момче, неестествено първично и непринудено. Детството му беше безгрижно и прекрасно, юношеството — очарователно. Всички онези мигове, когато старецът го дразнеше, смущаваше, изпълваше с гняв, бяха забравени. Забравени бяха дните, когато Джей го мислеше за луд. Изчезването му, предателството му, лъжите му — нямаше и помен от тях; те се удавиха в носталгията. Нищо чудно, че всички харесаха книгата. Тя беше триумф на заблуждението, на измислиците над реалността; разказваше за детство, каквото всички тайно вярваха, че са имали, но всъщност никой никога не е изживявал. „Джо Пръстената ябълка“ беше книга, която самият Джо би написал. Най-лошият вид лъжа — полуистината, невярна в най-важните неща. В сърцевината.
— Трябваше да се върнеш тогава, знаеш ли? — делово отбеляза Джо.
Той седеше на масата до пишещата машина с чаша чай в ръка. Беше сменил „Тин Лизи“ с фланелка от турнето „Енимълс“ на „Пинк Флойд“.
— Тя те чакаше, пък ти не се върна. Момичето заслужаваше повече, момче. Трябваше да се сетиш, нищо че беше на петнайсет.
Джей го гледаше втренчено. Изглеждаше съвсем истински. Допря ръка до челото си, но не беше топло.
— Джо!
Разбира се, знаеше какво е това. Постоянното мислене за него, подсъзнателното му желание да го намери тук, осъществяването на най-голямата му мечта.
— Така и не разбра къде са отишли, нали?
— Не, не разбрах.
Беше нелепо да разговаря с плод на собственото си въображение, но в това имаше нещо странно успокояващо. Джо като че ли го слушаше, леко склонил глава на една страна, с чаша в ръката.
— Ти си този, който ме изостави. След всичко, което ми обеща! Ти ме изостави. Дори не се сбогува — макар всичко да беше измислица, Джей почувства как гневът се прокрадва в гласа му. — И сега ми казваш, че е трябвало да се върна!
Джо невъзмутимо сви рамене.
— Хората се местят — каза спокойно. — Хората пътуват, търсят себе си или губят себе си, както дойде. Както по ти харесва. Посоката няма значение, нали и ти правиш същото? Бягаш!
— Не знам какво правя в момента — отвърна Джей.
— Виж, онази твоя Кери — продължи старецът, сякаш не го бе чул. — Тя беше друго нещо. Човек не знае къде ще му излезе късметът — той се усмихна. — Знаеш ли, че носи контактни лещи?
— Какво?
— Контактни лещи. Зелени. Иначе очите й са сини. Толкова време — и да не разбереш!