— Сигурен ли си, че наистина ти се ходи? — попита тя. — Не си пъзльо, нали, Джей? — и размаха ръце, като закрещя: — Гра-гра! Никак, ама никак ли не те е страх?
Чувството, загадъчният миг на трепетно съзерцание беше отминал. Джили хвърли угарката от цигарата в храстите. Продължаваше да се усмихва. Джей посегна към нея и разроши косата й, за да прикрие смущението си, тя изписка и го ритна в пищяла. Нормалните отношения — или поне онези, които се считаха за нормални между тях — бяха възстановени.
Същата нощ той спа лошо. Дълго лежа в тъмното, потънал в мисли за косата на Джили — оня чуден ярък нюанс между цвят на морков и кленово листо, — за червената глинеста пръст на склона над шахтата, за гласа на Зет, който шепнеше в ушите му: „Шъ го смеля“ и „Шъ тъ убия“. Накрая стана от леглото и извади червения талисман на Джо от обичайното му място в джоба на дънките. Стисна го в ръка — беше изтъркан и лъщеше от трите години непрекъснато носене — и веднага се почувства по-добре.
Страх ли? Разбира се, че не го беше страх.
Магията беше на негова страна.
27
Привързах се към Джей. Ние сме узрели заедно, той и аз, и в много отношения си приличаме. Еднакво сложни сме, макар че това не се забелязва веднага отстрани. Непривикналото небце открива у нас резлива жилка и словоохотливост, които създават впечатление за липса на дълбочина. Простете ми, ако с годините претенциите ми са нараснали, но така се отразява самотата на виното, а пътуването и грубото обръщение не помагат. Някои неща не бива да стоят твърде дълго в бутилка.
При Джей, разбира се, беше друго. При Джей всичко се дължеше на гняв.
Той не можеше да си спомни и ден, в който да не е бил ядосан на някого. На родителите си. На училището. На себе си. Но най-вече на Джо. На Джо, който изчезна без предупреждение или обяснение и остави след себе си само пакет семена — като във вълшебна приказка. Този гняв беше лоша реколта. Разваляше вкуса — моя и неговия. „Специалитетите“ също разбираха това. Четирите бутилки на масата чакаха в покорно и злокобно мълчание и в търбусите им тлееше тъмен огън.
Когато се събуди на другата сутрин, Джо беше още там. Седеше на масата със своята чаша чай в ръка, подпрял лакти на дървото, килнал каскета си назад, а на носа му се мъдреха малките очила за четене със стъкла като полумесеци. През процеп в единия от капаците на прозорците се процеждаше прашна слънчева светлина и падаше върху рамото на Джо, като го правеше почти невидимо. Той бе изтъкан от същата призрачна материя, която изпълваше бутилките му; когато светлината го огряваше, можех да виждам през него. Но на Джей, който скачаше от един сън в друг, старецът се струваше съвсем истински.
— Добро утро — поздрави Джо.
— Сега разбирам — каза Джей. — Започвам да полудявам.
Старецът се усмихна.
— Винаги си бил малко смахнат — отбеляза. — Да разпилееш семената по релсите! Трябваше да ги запазиш. Да ги използваш. Ако беше направил каквото трябва, нищо нямаше да се случи.
— Какво имаш предвид?
Джо не обърна внимание на въпроса му.
— Знаеш ли, под оня мост още расте от моята tuberosa rosifea. Сигурно никъде по света няма да намериш по-хубава. Трябва да отидеш някой ден и да я видиш. Да си направиш вино.
— Какво имаше предвид, като каза, че трябвало да ги използвам? Това бяха само семена.
— Само семена? — Джо поклати глава отчаян. — Само семена — след като те научих на толкова неща? Пръстените ябълки са специални, нали ти казах. Даже ти го написах на пакетчето.
— Нищо специално не видях в тях — отвърна Джей, докато обуваше дънките си.
— Нищо, казваш? Нали ти разправях, момче: откакто се помня, във всяка бутилка вино слагам някоя и друга rosifea. Във всяка бутилка. Още откакто ги донесох от Южна Америка. Трябваха ми пет години да намеря добра почва. Нали ти казах…
— Не си прави труда — рязко отсече Джей. — Никога не си ходил в Южна Америка. Ще се учудя, ако изобщо си ходил по-далеч от Южен Йоркшир.
Джо се разсмя и извади пакет „Плейърс“ от джоба на куртката си.
— Може и да не съм, момче — призна той и запали цигара. — Само че всичко съм видял. Видял съм всичките места, за които ти разправях.
— И още как!
Джо тъжно поклати глава.
— Астрално пътуване, момче. Проклето астрално пътуване. Как иначе си мислиш, че е станало, като през половината си скапан живот съм бил под земята?