Действителността се оказа доста по-различна.
Отвори му закръглена, елегантно облечена дама, с костюм и обувки с високи токове в светлосиньо, която ахна, щом го видя. Съпругът и, облечен в погребален тъмен костюм и с вратовръзка, му махна иззад рамото на жена си. Джей чу музика и гласове отвътре. От коридора се откриваше изглед към крещящо пъстър интериор, който го накара да примигне. В черните си дънки, тениска и семпло черно сако Джей се почувства неудобно и не на място.
Освен него имаше още трима гости. Каролин Клермон ги представи, докато сипваше питиетата — „нашите приятели Тоанет и Люсиен Мерл и Жесика Морне, която държи моден бутик в Ажен“, — и едновременно с това допря буза до неговата и пъхна в свободната му ръка чаша коктейл с шампанско.
— Толкова искахме да се запознаем с вас, мосю Макинтош — или Джей, ако може да ви наричам така.
Той понечи да кимне, но в същия миг го настаниха в едно кресло.
— А вие, разбира се, можете да ме наричате Каро. Толкова е приятно да идват нови хора в селото, особено хора с култура — според мен културата е нещо важно, не мислите ли?
— О, да! — възкликна Жесика Морне и впи червени нокти в ръката му, несъмнено изкуствени. — Искам да кажа, че Ланскене е очарователно примитивно място, но понякога един образован човек просто копнее за нещо повече. Трябва да ни разкажете за себе си. Жорж казва, че сте писател.
Джей освободи ръката си и се остави на неизбежното. Наложи му се да отговаря на безброй въпроси. Дали е женен? Не? Но сигурно си има някого, нали? Жесика показа лъскавите си зъби и седна по-близо до него. За да я разсее, той се престори на заинтересован от банални дреболии. Семейство Мерл, дребнички и спретнати, облечени в еднакви кашмирени пуловери, бяха дошли от север. Мъжът беше представител на германска фирма, която изнасяше френски вина. Тоанет се занимаваше с нещо като местна журналистика. Жесика беше стълбът на селската театрална трупа — „нейната Антигона беше изключителна“, а Джей пише ли за театъра?
Той спомена „Джо Пръстената ябълка“, за която всички бяха чували, но никой не беше чел, и предизвика възторжените писъци на Каро, когато разкри, че е започнал нова книга. Гозбите й, точно както и къщата й, бяха претенциозни; Джей похвали суфлето с шампанско и vol-au-vent20, gesiers farcis и boeuf en croute21, като тайно съжали за домашния пастет и маслините, които беше видял във въображението си. Той любезно отклони още по-настъпателните опити за сближаване от страна на Жесика. Беше умерено остроумен и духовит. Прие множеството незаслужени комплименти за своя francais superbe22. След вечеря получи главоболие, което неуспешно се опита да притъпи с алкохол. Беше му значително по-трудно да се съсредоточи върху все по-бързия им френски. Цели части от разговора преминаваха край него като облаци. За щастие домакинята беше достатъчно словоохотлива и егоцентрична, за да приеме мълчанието му за проява на невнимание.
Когато вечерята свърши, беше почти полунощ. Докато пиеха кафе с петифури, главоболието му намаля и той отново успя да улови нишката на разговора.
С разхлабена вратовръзка, зачервено и потно лице Клермон говореше:
— Е, мога да кажа само, че сега му е времето да се случи нещо в Ланскене, та да намери място на картата, а? Тук имаме същите условия като в Льо Пино, малко по-нататък по пътя, и можем да направим много, ако се организираме.
Каро кимна в знак на съгласие. Джей разбираше нейния френски по-добре от този на съпруга й, чието произношение бе станало по-завалено от изпитото вино. Тя седеше срещу него с ръка на страничната облегалка, кръстосала крака и запалила цигара.
— Сигурна съм, че сега, след като Джей се присъедини към нашата малка общност — Каро оголи зъби и изпусна облак дим, — нещата ще потръгнат. Атмосферата тук се променя. Хората започват да се развиват. Бог ми е свидетел, самата аз работя много за това — за църквата, за театралната трупа, за литературния кръг. Убедена съм, че Джей ще се съгласи да се обърне към нашата малка група писатели, нали?
Джей се усмихна неопределено.
— Разбира се, ще го направите! — тя се усмихна подкупващо, сякаш беше получила съгласието му. — Точно от такива хора се нуждае село като Ланскене. Вие сте глътка свеж въздух. Нали не искате другите да си мислят, че ви пазим само за себе си?