След смъртта на мъжа си Мари бе възвърнала моминското си име. Очевидно толкова мразеше всички в селото, че наемаше само пътуващи сезонни работници, и то при условие, че докато работят за нея, ще се хранят и ще нощуват във фермата. Неизбежно плъзваха слухове.
— Всъщност не вярвам, че ще се виждате често — заключи Тоанет. — Тя не говори с никого. Дори пътува до Ла Першри веднъж седмично, за да пазарува. Предполагам, че с такава съседка ще се радвате на пълно спокойствие.
Джей се прибра у дома пеша въпреки предложенията на Жесика и Каро да го откарат. Беше почти два часа, нощта бе прохладна и тиха. Чувстваше се странно замаян. Макар че не светеше луна, небето беше осеяно със звезди. Джей заобиколи централния площад и докато се спускаше към Ле Маро, с учудване установи колко е тъмно. Последната улична лампа стоеше пред „Кафе де Маро“, а в подножието на хълма реката, тресавищата, малките полуразрушени къщи, разкривени и надвесени над водата, тънеха в почти непрогледен мрак. Но когато наближи реката, очите му бяха вече привикнали с тъмното. Той я прекоси в плитката й част, като се вслушваше в шумоленето на водата край бреговете. Намери пътеката през полето и тръгна по нея, докато излезе на пътя. Дългият ред дървета чернееше на фона на виолетовото небе. Джей чуваше звуци навсякъде около себе си: нощни животни и насекоми, далечна сова, но най-вече шума на вятър и листа, който не чуваме, когато образите ни разсейват.
Хладният въздух бе прочистил главата му от цигарения дим и алкохола и той се чувстваше бодър и трезвен, способен да върви цяла нощ. Докато вървеше, Джей осъзна, че мислите му все по-упорито се връщат към последната част от разговора. В тази история, колкото и грозна да беше, имаше нещо привлекателно. Примитивно. Дълбоко. Жена, която живее сама с тайните си; мъртъв съпруг в обора; загадъчен триъгълник между майка, баба и дъщеря… И всичко това на топлата, сладка, суха земя край реката, сред тези лозя, овощни градини, варосани къщи, вдовици в черни забрадки, мъже в комбинезони с провиснали, пожълтели от никотин мустаци.
Във въздуха се носеше силно ухание на мащерка. Тя растеше на воля край пътя. Мащерката подобрява паметта, казваше Джо. Той правеше от нея сироп, който държеше в шкафа. По две супени лъжици всяка сутрин на гладно. Бистрата зеленикава течност миришеше точно като нощния въздух над Ланскене, на свежест, пръст и носталгия, като плевенето на билки лятно време с включено радио.
Изведнъж му се прииска да си бъде у дома. Ръцете го сърбяха. Искаше му се да почувства допира на старата пишеща машина до пръстите си, да чуе тракането й в озарената от звезди тишина. Повече от всичко му се искаше да улови тази история.
Завари Джо да го чака, изтегнат на походното легло, пъхнал ръце под главата. Беше оставил ботушите си отстрани до леглото, но не бе свалил от главата си старата миньорска каска, която стоеше странно килната назад. Отпред имаше жълт надпис, който гласеше: „Хората винаги ще се нуждаят от въглища.“
Джей не се изненада, когато го видя. Гневът му го беше напуснал и вместо него сега чувстваше някакъв душевен уют, сякаш бе очаквал да види стареца — призрачното видение започваше да му става близко, той предчувстваше появата му и то започваше да се превръща във…
Всекидневна магия.
Джей седна зад пишещата машина. Историята го бе завладяла и той пишеше бързо, пръстите му блъскаха по клавишите. Писа без прекъсване повече от два часа, като пъхаше лист след лист от „Храбрият Кортес“ в машината, превеждаше историята, превръщаше я в своя собствена лаическа алхимия. Думите подскачаха по страницата твърде бързо и Джей едва смогваше да се движи в крачка с тях. От време на време спираше, като смътно усещаше присъствието на стареца в леглото, макар че той мълчеше, докато Джей работеше. За миг долови мирис на цигарен дим. Джо беше запалил цигара. Към пет сутринта Джей отиде да направи кафе в кухнята и когато се върна на пишещата машина, със странно чувство на разочарование забеляза, че старецът си е отишъл.
30
След това те започнаха да ходят по-често в Недър Едж. През повечето време страняха от там и ходеха само когато бяха напълно сигурни, че няма да срещнат никого. Имаха две-три схватки с Гленда и приятелите й — една на бунището заради притежанието на стар фризер за дълбоко замразяване (спечелена от Гленда) и една при брода на реката (в нея победиха Джили и Джей). Нямаше сериозни последствия. Няколко разменени обиди, камъни, заплахи и подигравки. Джили и Джей познаваха Недър Едж по-добре от останалите въпреки статута си на чужденци. Те познаваха всички сигурни скривалища и преки пътеки. Освен това имаха въображение. Групата на Гленда и приятелите й се крепеше предимно на злоба и перчене. Джили обичаше да залага капани. Огъната млада пръчка с преметната през основата жица, предназначена да цапне по лицето всеки, който я настъпи. Кутия от боя, пълна с мръсна вода от канала, закрепена над вратата на колибата им. Колкото до самата колиба, двамата я нападаха отново и отново, докато накрая бандата я изостави, а после Джей намери новата им колиба — на бунището между голяма купчина ръждясало желязо и стара врата от хладилник — и пак я нападнаха. Навсякъде оставяха подпис. По вратите на захвърлени печки на бунището. По дърветата. По стените и вратите на колибите. Джили направи дървена прашка и започна да се упражнява в стрелба по празни консервени кутии и буркани от сладко. Имаше дарба. Никога не пропускаше. Можеше от първия път да счупи буркан от петдесет крачки разстояние. Разбира се, няколко пъти се случваше да се измъкват на косъм. Веднъж за малко да притиснат Джей близо до мястото край железопътния мост, където криеше колелото си. Стъмваше се и Джили вече се беше прибрала, но Джей намери миналогодишно скривалище с въглища — не повече от един-два чувала — сред избуялите плевели и реши да ги премести от там, преди някой да се е натъкнал случайно на тях. Беше така съсредоточен в пресипването на въглищата в по-малка торба, че не забеляза как четири момичета се появиха в отсрещния край на насипа и преди той да се усети, Гленда застана пред него.